Принцът въобще не си направи труда да попита колко дълго ще остане тук. Досещаше се за отговора: до края на дните си!
Нямаше да може да отмъсти за смъртта на Огуз хан Зимата отмина.
Един ден, в началото на втората зима от престоя на Джем в Пуе, от камбаната на малката църква в селцето се разнесе звън.
Бум!
Османецът попита защо бие камбаната.
Оказа се, че папа Сикст IV е починал.
След един месец от църквата отново се разнесе звън. Този път Джем се досети, че е избран нов папа, така че направо попита кой е. Отговориха му:
– Кардинал Джовани Батиста Чибо стана папа под името Инокентий VIII.
На принца вече му бе дотегнала дори гледката през прозореца.
На третата година му разрешиха да се разхожда, но при условие че не напуска очертанията на крепостната стена. Сякаш можеше да излезе извън нея – мостът над рова постоянно бе вдигнат.
Понякога в пазарни дни слизаше до площада на селото заедно с Феримах, субашията Давуд и Мустафа ага. Отначало, щом ги видеха, селяните започваха да си шушукат: "Зизим! Зизим!". Много се учудваха, когато той отвръщаше на поздравите им. Не бяха свикнали на подобно внимание от аристократ. Когато Джем се появеше на площада, жените и младите момичета правеха реверанси, а той им кимваше леко. Ако се случеше Феримах да посегне към някой плод или зеленчук, за да го сложи в кошницата си, жените се трупаха около нея, любопитни да чуят как ще се разбере с продавача.
На четвъртата година Джем бе сполетян от две нещастия едно след друго.
Първо се разболя субашията Давуд. Дълго бе на легло с треска. В замъка нямаше лекар и затова доведоха един знахар от селото. Мъжът прегледа болния, но безпомощно вдигна рамене.
Три дни по-късно Давуд ага почина.
В началото на септември угасна и Халил.
След погребението му Джем се оттегли в стаята си.
– Дори не разбрах какво го измъчваше – каза той замислено.
– Носталгия… – обади се Феримах.
Принцът се обърна и погледна момичето.
– Носталгия ли?
Момичето кимна.
– Да, господарю – отвърна то с глух глас. – Казват, че ако те налегне носталгия по родния край, няма спасение.
– А ти откъде толкова добре ги разбираш тези работи? – попита закачливо Джем.
Лицето на Феримах поруменя. Може би щеше да се усмихне, ако не се бе сетила, че днес са погребали един от другарите си.
Разтърси глава.
– Просто знам.
– Ела! Приближи се към мен! – подкани я принцът.
Феримах отиде до Джем с наведена глава.
Той се протегна и я хвана за ръка.
– Погледни ме.
Момичето не помръдна.
– Казах да ме погледнеш, Феримах!
Най-после слугинята вдигна глава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Откъде беше ти?
Момичето разтърси глава. Устните ѝ потрепнаха безмълвно.
– Не чух!
– Нали и друг път съм ви казвала – с нежелание отвърна Феримах. – От Халдия[38] съм.
Джем се взря в очите ѝ. Слугинята бе права. Колкото пъти да я бе питал, тя винаги му отвръщаше по един и същи начин. Неясно защо принцът имаше чувството, че тя не му казва истината.
– А ти не изпитваш ли носталгия но родния край?
– Не! – тръсна глава момичето. – Отдавна погребах носталгията, господарю… Ако не го бях направила
– Какво щеше да се случи?
– Ако не го бях направила… – повтори няколко пъти момичето, преди да отговори: – …щях да изгоря жива. Затова я погребах.
Джем пусна ръката на Феримах. Стана и отиде до тясното прозорче. Тъмни облаци закриваха небето. Валеше като из ведро.
– А аз как да се спася, Феримах? Как да погреба носталгията си?
В стаята настъпи тишина. Чуваше се единствено барабаненето на дъжда по покрива. Внезапно Джем се обърна. Феримах вече добре познаваше този поглед. Огнения принц сякаш изпадаше в транс. Момичето извади парче пергамент. Потопи върха на перото в мастилото и прошепна:
– Готова съм, господарю!
– Пиши, щом е така:
56
На петата година зимният студ се спусна рано над Пуе. Вятърът свиреше страховито около кулата. Дори грабливите птици, които иначе бяха постоянна компания на Джем, се бяха изпокрили някъде. Във високата кула останаха само трима души: принцът, Феримах и стражарят.