Чичек хатун знаеше, че султан Мехмед не прави нищо случайно. За всяко негово действие имаше причина. Кой знае, може би и той като Чичек бе харесал тази нимфа и бе счел, че е подходяща за най-малкия му син.
Но Джем въобще не го беше грижа.
Дилрюба виждаше това и се топеше като свещ. Чичек хатун беше сигурна, че безразличието на Джем не е единствената причина за скръбта на момичето. Без съмнение отсъствието на семейството, което едва ли щеше да види някога, се отразяваше върху самочувствието на момичето.
Чичек хатун въздъхна дълбоко. Тя добре познаваше болката от раздялата с близките. И нея никой не я беше предупредил, че ще я пратят в османския дворец. Не я попитаха дали е съгласна да отиде в харема на султана, който бе разрушил Константинопол.
И по-добре, че не ѝ бяха поискали мнението. Ако я бяха попитали, тя щеше да се развика: "Никога! Не, за нищо на света! По-добре да умра".
Въобще не бе предполагала, че ще роди син на османския падишах и че ще живее в един приказен свят. Но когато Джем навърши десет години, за нея приказката свърши. Когато изпратиха сина ѝ да придобива умения по държавно управление и тя трябваше да замине с него, Мехмед дори не я попита дали не би предпочела да остане в Истанбул. Изпратиха я на това заточение само седмица след като и съобщиха султанското решение.
Дилрюба се беше унесла и не усети как Чичек хатун се приближава към нея. "Горкичката – съжали я Чичек, – със сигурност се чуди какво прави тук."
– Дилрюба!
Момичето подскочи. Сложи ръка на гърдите си и се обърна към Чичек.
– Майко, извинете
– Стреснах те, без да искам.
– Не, не. Просто се бях унесла – отвърна Дилрюба и отново коленичи.
"Да, унесла си се – помисли си Чичек. – Кой знае какви неща ти се въртят в главата." Внезапно забеляза, че момичето трепери и е посиняло от студ. Направо беше замръзнало.
Още преди да е изпратила Гюлизар да донесе вълнена наметка за Дилрюба, я наметна със собствения си дебел кафтан.
– Какво търсиш тук в тази мразовита сутрин, хубавото ми момиче? Посиняла си от студ.
Момичето погледна майката на принца с благоговение.
Сгуши се в топлия кафтан и се опита да се усмихне. После срамежливо сведе поглед.
– Ами аз… чакам принца.
Въпреки че се постара да прикрие изумлението си, Чичек хатун не успя да удържи възклицанието:
– Принцът ли?
– Аха – кимна Дилрюба, – вчера на двора чух конярите да си говорят, че тази сутрин Негово Височество ще ходи на лов. И аз… такова… помислих си, че ще ми се удаде възможност От срам гласът на момичето заглъхна, преди да е довършило изречението.
Чичек почувства, че у нея напира страшен гняв. Тя рядко избухваше, но в такива случаи беше по-добре да не се изпречваш на пътя ѝ.
Заради безразличието и грубостта на Джем горкото момиче бе принудено да научава от разговорите на конярите какво ще прави престолонаследникът. Искаше ѝ се да го види, да му се покаже Внезапно Чичек хатун се замисли. Дилрюба искаше да се покаже на Джем. Боже! Синът ѝ въобще не подозираше, че момичето го чака на студа с надеждата да се срещне с него.
"Охо – каза си Чичек, – милата рожбичка явно е влюбена в сина ми."
Хвана Дилрюба за ръка и прошепна:
– Ела, ще замръзнеш. Довечера ще се видиш с принца. Сега няма да стане.
Докато вървяха към стаята на Дилрюба, Чичек забеляза, че момичето я гледа с надежда. "Ех, лудо момиче – помисли си тя, – трудна любов си избрала."
– Хайде, хайде, върви да се стоплиш. Не искаш Джем да те види посиняла от студ, нали?
Чичек изчака, докато Дилрюба затвори вратата зад гърба си. После тръгна към покоите на Джем, обзета от силно негодувание.
"Време е! – не спираше да си повтаря майката на принца. – Крайно време е да събудя сина ми от безгрижния му сън."
В преддверието към покоите на Джем беше оживено. Приятелите на принца, които щяха да вземат участие в лова, бяха станали отдавна (а може би въобще не бяха лягали) и вече се бяха строили пред стаята му. В конюшнята на задния двор вероятно го очакваха още толкова придружители.
Не бе добър знак да видят майката на престолонаследника да се носи с развят кафтан в този ранен час. Макар да бе височайша особа, не прилягаше на една жена да се разхожда из селямлъка[14].
Но майката на Джем не бе обикновена жена. Отличаваше се от останалите. Личеше си, че някога е била голяма красавица. Все пак бе спечелила благоразположението на великия султан Мехмед. Говореше се, че падишахът е прекарвал с нея много време в покоите си, докато тя не му родила син.