Първо трябваше да се занимава с начинанията на Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. Испанските земи бяха пълни с неверници и евреи. Не стига че испанците толкова години воюваха с маврите, а сега изникна проблемът с евреите лъжехристияни. Поданиците на Фердинанд и Изабела бяха гладни и бедни. В същото време евреите в Севиля и Валенсия постоянно богатееха. Кралят и кралицата решиха, че могат да си осигурят парите, необходими им за водене на войни с мюсюлманите, от еврейските лихвари.
Но не беше само това! Изповедникът на кралицата Томас де Торквемада допълнително разбуни духовете. Той твърдеше, че приемането на християнството от хиляди евреи в испанските земи е лъжовно. Според него те продължавали тайно да изповядват юдаизма. Проповядвали еретични възгледи, подстрекавали народа към бунт и били отговорни за смъртта на много добри и почтени християни. Торквемада настояваше юдеите да бъдат съдени и наказани, а испанските земи да бъдат прочистени от тях.
Известно време кралят и кралицата не обръщаха внимание на свещеника, но неговата настойчивост ги принуди да отстъпят и да помолят папата за компетентни служители, които да им помогнат да се справят с проблема.
Нямаше как Франческо дела Ровере да отклони искането им. Не можеше да обърне гръб, когато бяха на лице обвинения в ерес.
Най-големият проблем на Франческо обаче беше съвсем друг. Той произтичаше от проклетия завет на папа Николай V.
Заветът призоваваше към отмъщение, и то към смъртно отмъщение.
Всички папи след Николай V си блъскаха главите над проблема как да премахнат султан Мехмед, който бе унищожил Източната Римска империя. Предшествениците на Франческо бяха опитали, но не бяха успели. Господ Бог сякаш пазеше турския султан. Османският владетел се беше разминал на косъм от смъртта точно единайсет пъти. При всеки опит залавяха покушителите му. Нито куршум, нито отрова успяваха да поразят султана. Сега заветът на Николай V лежеше на плещите на Дела Ровере.
Той обаче ужасно се страхуваше, че ако организира отмъщение, ще разгневи османците. Макар да бяха минали хиляда години, римските първосвещеници още пазеха спомена за ужаса от приближаването на хунския вожд Атила към портите на Вечния град. Атила бе наречен "бич божи". Господ го бе изпратил, за да накаже християните, които се бяха отклонили от правия път. Ужасно глупаво би било да създаде повод за появата на втори бич.
Всички християнски крале очакваха от папата да изпълни завета. Макар да не изгаряше от желание, Франческо дела Ровере бе дал благословията си за внедряване на няколко шпиони в султанския дворец. Като предохранителна мярка, за да не могат да издадат, че служат на Светия престол, всички доносници бяха с отрязани езици. Поради това резултатът от тяхната дейност беше нулев.
Всеки път, когато Франческо се сещаше за Николай V, си казваше: "Какъв глупак!" "Винаги трябва да се внимава с флорентинците – мислеше си той. – Най-много да ти докарат някоя беля до главата." Томазо Парентучели, родом от Флоренция, се бе възкачил на папския престол под името Николай V. Той бе извършил глупостта да короняса за император на Свещената Римска империя Фридрих III Хабсбургски и да подели политическата власт на папската институция.
"Да беше помогнал навреме, когато до Рим достигна новината, че мюсюлманите са превзели Константинопол!" – осъждаше го Франческо. Но Томазо дори не си бе помръднал пръста, за да подкрепи Византия. И само той ли? Никоя от настояващите за отмъщение сега европейски държави не бе предприела действия тогава.
На помощ на Източната Римска империя се бе притекла единствено Генуа. Франческо дела Ровере не се възгордяваше от този факт, просто отчиташе истината.
Всъщност Томазо Парентучели и европейските крале тайничко се бяха молили за падането на Константинопол. Те таяха надежди, че по този начин ще бъде сложен край на разкола в Християнската църква. Османците едва ли щяха да оставят Православната църква да продължи да съществува. Главата на патриарха със сигурност щеше да хвръкне. Без да подозира, султанът щеше да направи неоценима услуга на Рим. Папата щеше да остане единствен духовен наставник на всички християни.
"Само че очакванията им не се оправдаха" – припомни си Франческо. Вместо да отреже главата на патриарха, султанът му отреди почетно място. Православната вяра не изчезна, църковният разкол продължи да съществува. Все още имаше две Християнски църкви: едната в Рим, а другата в Исламбол[15].
Единственото, което се промени, бе името на Константинопол. Половината християни принадлежаха към Църква, чието седалище се намираше в столицата на исляма.