Ами ако и тримата бяха загинали по време на похода?
Тогава като по чудо Джем щеше да заеме престола. Чичек хатун отпусна рамене. Всъщност не я бе грижа особено за трона. Боеше се за живота на сина си.
Секундите се точеха бавно като часове.
– Не вярвам! – стъписана и ужасена, прошепна Чичек хатун.
Джем избухна:
– Не вярваш, така ли? – Дръпна я за ръката. – Застани до тази беседка и погледни към отсрещния хълм, майко! Виж! Виж!
Чичек хатун вдигна поглед. Дъхът ѝ секна.
Пътят, който пресичаше боровата гора и се спускаше към морето, сякаш гореше. Хиляди факли се движеха към брега.
Земята се тресеше от силните ритмични удари на стотици тъпани.
Барабаните известяваха, че падишахът идва.
Да, но кой беше падишахът сега?
– Господи! – възкликна Чичек.
– Господи, да! – язвително заяви Джем. – От сега нататък Аллах да ни е на помощ!
Ярките червени пламъци внезапно се размазаха пред погледа на Чичек хатун. От очите ѝ бяха рукнали сълзи. Сълзи, изобилни като реки.
За първи път Джем виждаше майка си да плаче. Гюлизар, която наблюдаваше господарката си, също се обля в сълзи.
Принцът погледна безпомощно двете жени. Понечи да каже нещо, но се отказа. Какво ли имаше значение вече? Сълзите на майка му отмиха гнева му. Какъв грях бе извършила тя? Бе направила всичко заради него.
"Сам съм си виновен – каза си Джем. – Аз повиках вълка."
Факлената процесия нямаше край. Първите редици вече бяха достигнали брега.
Внезапно в съзнанието на Чичек хатун пропълзя една надежда.
– Принце, ами ако и тримата са загинали?
– И тримата ли?
– Защо не? Като по чудо.
Джем се усмихна горчиво.
– Чудеса не съществуват, майко!
Докато изричаше тези думи, осъзна, че не е прав. Какво, ако не чудо, бе онова, което преживя в планината преди две години? Как Къзълкая бе изчезнал тогава? Кой бе гласът, който го призова? Откъде бе изникнал онзи дервиш? Нима Джем не бе успял да прониже звяра точно преди да се хвърли върху стареца? Как после дервишът изчезна така внезапно? Нима цялата тази история не бе чудо? Мъртвият вълк го доказваше.
Защо тогава да не се случи чудото, на което се надяваше майка му и за което вероятно се бе молила на Аллах всяка нощ?
Джем обаче не беше убеден, че иска точно това чудо.
Внезапно принцът съгледа някакво раздвижване на отсрещния хълм.
– Майко, виж!
Чичек хатун погледна в посоката, към която сочеше Джем.
От отсрещния бряг се отдели един сал, осветен от ярки факли. Това беше султанският сал. Само падишахът се качваше на него, когато искаше да премине на другия бряг.
Джем се досети какво вълнува най-много майка му в момента.
Кой е падишахът на сала?
Всъщност нямаше значение кой е султанът.
Към тях плаваше смъртта.
Салът се носеше по вълните. Факлите на борда му хвърляха червенооранжевата си светлина върху морската вода и основите на Къз кулеси[20], чийто връх чезнеше в тъмнината.
В двата края на плавателния съд се очертаваха силуетите на снажните момци, които теглеха веслата със силните си ръце.
Салът се насочи наляво, по посока на двореца.
Тогава сред многобройните придружители и лакеите, държащи тугове, Чичек хатун съзря падишаха. Позна го въпреки голямото разстояние.
Господи Боже! Това бе той. Мехмед.
Султан Мехмед стоеше върху коня си неподвижно като статуя.
Чичек хатун се обърна към Джем, но той бе изчезнал.
– Принце?
Не беше сигурна дали прошепна или изстена.
Изведнъж ѝ причерня. Пламъците на факлите се размазаха пред очите ѝ. Сякаш от много далеч до нея долетя един глас.
– Господарке!
Последното, което видя, бяха протегнатите ръце на Гюлизар. Отпусна се в тях. Не разбра дали я хванаха ръцете на прислужницата, или попадна в прегръдката на смъртта.
15
Джем беше съвсем сам в полутъмната стая. Само в една от нишите на стената гореше свещ.
Съзнанието на принца беше празно. Не можеше да измисли никакво оправдание.
– Господи, посочи ми изход! – молеше Джем, без да спира.
Внезапно в главата му звънна един глас. Гласът на дервиша, когото бе спасил в гората: "Няма изход. Няма! Вълкът се върна, Джем. Ти го повика".
"Стига глупости! – опитваше се сам да се окуражи принцът. – Няма го вълка. Трябва да се успокоя. Аз съм принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя. Спокойно трябва да обмисля как да обясня постъпката си пред баща ми."