Джем се прибра в двореца безкрайно опечален.
Вечно щеше да носи в сърцето си болката от загубата на любимата.
Нада излезе да го посрещне.
– Принце!
Джем беше свъсил вежди като буреносен облак.
– Какво? Какво? – просъска той.
Феримах го следваше плътно по петите. Двамата се изкачиха бързо по стълбите и влязоха в покоите на принца.
– Вино! – извика Джем. – Кажи им веднага да ми донесат вино!
Когато чу за желанието на сина си, Чичек хатун даде разрешение да изпълнят заповедта му.
– Нека му занесат. Така ще му олекне.
Феримах тръгна след виночерпеца и не видя знака, който направи Чичек хатун на Гюлизар.
– Клин клин избива – каза майката на Джем. – Кажи на онова момиче още тази вечер да отиде при сина ми.
Гюлизар понечи да отвърне нещо, но Чичек не ѝ даде възможност.
– Без излишни приказки. Направи каквото ти казах.
Феримах сама наля вино в чашата на принца. Хвана я с две ръце и я вдигна над главата си. Внимателно я поднесе.
– Принце!
Джем известно време стоя загледан в момичето. После се протегна и пое чашата. Пресуши я на един дъх. Подаде я отново на слугинята. Докато момичето я пълнеше, принцът нареди:
– Върви да си лягаш! Искам да остана сам.
Феримах напълни чашата за трети път, поклони се и тръгна към вратата. Излезе на чардака. Обърна се, за да затвори вратата, и погледна към Джем още веднъж.
"Няма да те оставя сам! – каза си тя. – Обещавам! Ако ще заради престъпването на клетвата ми да бъда прокълната и да горя в пламъците на ада, няма да те оставя, султански сине. Няма!"
Джем забеляза, че момичето го наблюдава през пролуката на вратата, и махна с ръка.
– Върви! Казах, че искам да остана сам!
Феримах затвори вратата.
Принцът обаче не остана сам. Късно вечерта през вратата се прокрадна един силует. Първоначално Джем помисли, че вижда призрак под въздействието на виното.
На прага стоеше момиче. Стройно като топола.
– Дилрюба! – простена принцът и протегна ръка към фигурата. – Дилрюбааа?
– Аз съм Нада – отвърна привидението от прага.
Джем се опита да се изправи, но не успя. Момичето свлече копринения си кафтан на земята и тръгна съвсем голо към леглото на принца.
Умът на Джем обаче отдавна витаеше в други светове.
Навън се сипеше пухкав сняг.
21
Един след друг везирите се разотидоха след поредното заседание на Дивана. Последен, както обикновено, остана великият везир Карамани Нишанджъ Мехмед паша. Той винаги изчакваше след съвещанията, за да получи заповеди от падишаха, ако има такива. Мехмед паша погледна крадешком към султана. Прониза го едно болезнено чувство. "Ех, велики завоевателю – помисли си той. – Не издържам да те гледам така." Падишахът се опитваше да прикрива физическата болка, която го измъчваше, но все по-ясно си личеше колко страда. Очите му го издаваха.
"Допуснахме голяма грешка" – помисли си везирът. След битката при Отлук Бели и победата над владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан прогониха всички персийски доктори от двореца. Придворните и везирите се бояха, че персийците могат да сторят зло на султан Мехмед. Вместо тях палатът се напълни с евреи. Сякаш те не биха извършили някое злодеяние.
На кого ли му бе хрумнала тази идея? Пръв от Венеция пристигна един доктор, известен като маестро Ладжапо. Бил страхотен специалист, направо магьосник! Изправял на крака дори мъртъвци. Превъзнасяха до небето този евреин. Ладжапо беше в двореца вече толкова години, но от лековете му нямаше никаква полза.
Мехмед паша се намръщи. "Един евреин може да бъде полезен единствено на себе си!" – помисли си везирът. Ладжапо веднага прие исляма и се прекръсти на Яхия. Падишахът го възнагради с титлата "паша". Докторът натрупа състояние и имоти, но сладките отвари и сокове, които приготвяше, въобще не помагаха на султана. Но явно само този евреин не беше достатъчен, защото от Венеция пристигна още един на име Валко. И той не остана по-назад от Яхия.
"Всъщност не! – разсъждаваше Мехмед паша. – Не трябва да съм несправедлив към човека. Неверникът Валко поне не напълня като Яхия!"
Везирът погледна към султана. Падишахът беше подпрял глава с ръка върху коляното си. Султан Мехмед винаги заемаше тази поза, когато потъваше в дълбоки размишления. "Или крои планове за нови завоевания, или се опитва да предугади следващия ход на враговете си – каза си великият везир. Естествено, имаше още много неща, за които повелителят можеше да мисли, но сега нямаше нужда всички те да минават и през ума на Мехмед паша. Вероятно падишахът беше загрижен за бъдещето на османската държава след смъртта му.
21