– Правилно ли чух?
Генуезецът Франческо дела Ровере приседна върху един сандък.
– Кой извика, че турците идват?
– Един вестоносец, Ваше Светейшество!
– Вестоносец на краля на Неапол.
Дъхът на папата секна от ужас.
– На Неапол? – простена той.
"О, Боже! – помисли си римският първосвещеник. – Та Неапол е на един хвърлей от Рим!"
– Бързо! Веднага го доведете тук! Тичайте!
Нямаше нужда да го довеждат. Мъжът вече бе застанал пред папата.
– Ваше Светейшество
– Остави сега официалностите – нареди припряно Сикст IV. – Говори по същество!
– Турците… – започна отначало задъханият вестител.
Папата се ядоса.
– Това вече го чухме. Казвай по-нататък. Къде са?
– В Отранто. Турците обсаждат Отранто[22]. Дошли са със стотици кораби.
– Какво?
– Негово Величество крал Феранте поръча да ви уведомя незабавно. Нуждае се от спешна помощ. Турските войници тъкмо започнаха да слизат на брега, когато тръгнах от крепостта.
Франческо дела Ровере усети, че го свива сърцето. "Точно както очаквах! – помисли си той. – Идват от юг. От морето. Атила връхлетя Рим от север. Завоевателят на Константинопол удря от юг." Разтрепери се от ужас.
– Каква е ситуацията на север?
Всички мълчаха.
– Проклятие! – измърмори папата. – Венецианците какви ги вършат? Да не би да са се договорили с османците? Продали са Рим?
Вестоносецът нямаше време да слуша тези разсъждения. Венецианците не го интересуваха.
– Ваше Сиятелство, Отранто се нуждае от спешна помощ!
Папата постави ръка на рамото на мъжа и се изправи.
– Крепостните стени на Отранто са здрави. Непристъпни. Имат високи кули. Ще удържите, докато измислим нещо.
– Ще удържим?! – изсмя се нервно вестоносецът. – Населението и войниците бягат от града и околностите. Видях ги с очите си. Останали са една шепа хора. Няма да устоят дълго.
Папа Сикст IV огледа събралите се около него кардинали.
– Чухте ли? Хората бягали. Когато бичът Божи заплющял над Рим преди хиляда години, тогава пак всички се разбягали.
Прихвана полите на дрехата си и понече да направи крачка. Спря за момент.
– Не ни остава друго, освен да се молим, братя.
Папата пое към покоите си. Ядосаният му глас прокънтя в коридора:
– По дяволите! Толкова злато им дадох, но нямаше полза. Къде са шпионите ни в Константинопол? Толкова ли не можаха да гътнат този Мехмед? Какво чакат? Султанът да дойде и да ми отреже главата ли!?
23
– Бабо!
Детският глас стресна Чичек хатун и тя отвори очи.
– Случило ли се е нещо?
Гюлизар се усмихна.
– Огуз хан пак е възседнал понито. Иска да ви се покаже колко е пораснал.
– Само да не падне, милото ми внуче.
– Не се безпокойте. Слугите го крепят. Пък и Нада не се отделя от коня. Все за ръка го държи. Като порасне, Огуз сигурно ще търси да се хване за майчината ръка вместо за юздите Чичек се засмя. Мъжете все намират за какво да се хванат.
Щастливата баба отново притвори очи.
Времето сякаш летеше и животът ѝ се променяше толкова бързо.
През онази зима в Кастамону, когато почина Дилрюба, Чичек хатун имаше чувството, че за Джем е дошъл краят на света. Едва след смъртта на момичето майката бе осъзнала колко е бил влюбен синът ѝ.
Слава богу, намери се кой да го изтръгне от дълбоката му печал. Джем не бе докосвал Дилрюба, но още в нощта след смъртта ѝ изпита удоволствието от страстта с друга жена. Нада.
Вероятно през онази нощ бе заченат Огуз хан. Още невръстно, момченцето приличаше много на Джем.
– Гюлизар – прошепна Чичек хатун, – излязох права, когато през онази нощ ти казах, че клин клин избива.
Прислужницата кимна с глава.
– Момичето се оказа хитро – отвърна тя тихичко.
Двете въобще не подозираха, че седящата на пода в ъгъла Феримах подслушва разговора им. "Хитро или коварно?" – помисли си тя.
– Дааа! – продължи Чичек хатун. – Извадихме късмет с нея. Аллах бе благосклонен. Вече имам внук, който не ме оставя дори за миг да затворя очи.
Колко неща се случиха през последните години!
Първо си отиде Дилрюба.
Страстта към Нада помогна на Джем да понесе по-леко болката от загубата на първата си любима. Чичек хатун не виждаше нищо лошо в това. Освен това Нада бе от сръбски произход като нея.