Баязид отново сведе глава над страниците на книгата.
– Само че търпението ми се изчерпи! Брат ми наредил да убият пратеника, когото бях изпратил с дарове. Скъсал е писмото ми. На всичкото отгоре събира войска, за да излезе срещу мен. Не ми оставя друг изход.
Султанът обърна книгата към везирите.
– Баща ми остави не само трон, но и закони.
Иляс паша искаше да каже нещо, но не посмя. Коджа Давуд паша му направи знак да мълчи.
– Щом брат ми не ме признава за султан и не идва да ми засвидетелства верността си… – Баязид постави дебелия си пръст на един от редовете и зачете: – "Който и от наследниците ми да заеме султанския престол, има право да убие братята си, за да осигури мира и реда в държавата. Улемата[28] трябва да зачита това султанско право."
Притвори книгата и вдигна глава.
– След като улемата не може да се противопостави на бащините ми разпоредби, ще бъде ли грешно, ако предприемем стъпката, препоръчана в кануннамето, за да опазим мира и реда в държавата?
Аяс паша веднага скочи:
– Разбира се, че не е грешно. Метежниците заслужават смърт!
Още неколцина везири измърмориха по нещо в знак на съгласие.
– Тогава направете необходимото. Щом метежникът събира войска срещу мен, силата на османското оръжие ще се стовари върху него.
Баязид замълча. Огледа везирите един по един. Накрая погледът му спря върху Аяс паша.
– Да видим, Аяс, как ще се справиш с войската на метежника. И не се мяркай пред очите ми, докато не изпълниш заповедта ми.
Пашата радостно се спусна да целува дрехата на падишаха. "Ако изпълня това поръчение, ще стана велик везир! – мислеше си той. – Само трябва да отрежа главата на Джем и да я хвърля в краката на султана!"
Баязид побутна леко Аяс с крак и стана. Отправи се към изхода с големи крачки. Забрави да вземе книгата със законите.
28
Нито един от съгледвачите, които Джем бе проводил в три различни посоки, не се връщаше.
Какво ли означаваше това? Нима Баязид все още не бе изпратил войски срещу него? А може би съгледвачите бяха сполетени от съдбата на вестоносеца, изпратен от Нишанджъ Карамани Мехмед паша да извести Джем за смъртта на баща му Неизвестността ужасно изнервяше принца. Той бе неспокоен и нетърпелив. Искаше му се всичко да свърши час по-скоро, независимо от изхода на събитията. Много се страхуваше, макар да не го признаваше дори пред себе си.
Войската на Джем се увеличаваше с всеки изминал ден. Някои се присъединяваха на групи от двайсеттрийсет души, други идваха сами. Не беше ясно дали сред новодошлите няма врагове. Всички тези хора, въоръжени с мечове, копия, брадви, боздугани – готови ли бяха да умрат за него? Сбирщина от мъже със свирепи лица и грубоват външен вид. Всеки от тях можеше да е шпионин или убиец, изпратен от Баязид. Прикритието сред войската е най-безопасният начин някой да се промъкне тихомълком до Джем и да го убие при първия удобен случай.
Принцът разпореди на най-доверените си хора да следят новодошлите бойци. Но те не можеха да смогнат да наблюдават всички. Войската му вече наброяваше почти четири хиляди конници. Нямаше как да се надява, че ще успеят да заловят шпионите и убийците сред това множество.
В крайна сметка Джем махна с ръка и си каза: "Да става каквото ми е писано!".
Принцът яздеше начело на войската вече пети ден. Земите, през които преминаваше, го слисаха. Селяните коленичеха пред коня му с възгласи: "Падишахът е дошъл!". Джем не се изненадваше, че хората го разпознават и признават. Учуден бе от това, че местните го смятат за баща му или за дядо му Мурад.
Хората в степта живееха, загубили представа за времето и събитията. Не ги интересуваше нито кой ден е, нито какво се случва по широкия свят. Какво им влизаше в работата? Интересуваха се единствено от земята и прехраната си. Вълнуваха се дали ще има достатъчно реколта, за да нахранят животните си, и дали ще завали дъжд, за да напои почвата.
Наблюдаваха преминаващата войска с безразличие. Нито я приветстваха, нито ѝ отделяха внимание. Сякаш походът на тези въоръжени груби мъже бе част от ежедневието. Когато дервишът Руми забеляза удивлението на Джем, му каза:
– Принце, тази земя помни много битки.
– Много битки ли?
– Да. Откакто свят светува, няма друго място на земята, което вместо от плуг, да е разоравано толкова често от войни. Населението се е научило да коленичи и да прекланя глава пред всеки владетел, който мине оттук. Като се замисли човек – по тези места са преминавали и победители, и победени, и съзидатели, и грабители. Земята, върху която стъпва жребецът ви, е била газена и от конете на Дарий, Крез, Хамурапи, Хатушил, Александър Македонски, султан Алпаслан, Тимур… Местните жители са се отнасяли към тях по един и същи начин. Ако утре Баязид мине оттук, те ще се чувстват задължени да се поклонят и на него. За тях всички ханове, емири, султани и бейове са еднакви. Та, искам да кажа, че няма смисъл да им обяснявате нито че вие сте пълноправният управник, нито кой точно султан сте. Не се ядосвайте от това, че ви мислят за друг владетел. Само те си знаят кой владетел признават.