Постави задача на всеки и изясни задълженията му.
Само едно не бе взел под внимание Джем: човешката природа.
Веднага щом влязоха в Коня, всички разбраха, че нещо не е наред. Макар да не ги посрещнаха враждебно, жителите на Коня се държаха отчуждено. Гледаха свитата на Джем безучастно, апатично, без да я приветстват. Това не бе градът, който изпрати принца преди месец. Сякаш в полето бе израснало съвсем ново и непознато селище. Преди всички излизаха навън, когато Джем преминаваше през града. Сега улиците бяха пусти.
Малцината, които зърнаха, веднага обръщаха гръб, щом процесията преминаваше покрай тях.
Нямаше ги дори децата, които обикновено тичаха покрай конете с надеждата да получат някоя дребна монета. Майките припряно теглеха синовете си вътре в къщите, ако случайно се бяха озовали на улицата. Портите се затваряха с трясък пред очите на Джем.
Явно настроенията в града се бяха променили. Но не Джем, а Баязид бе помрачил лицата на хората.
– Султане – прошепна Кадъ Касъм зад гърба на Джем. – Тук няма как да се отбраняваме.
Синан ага беше на същото мнение:
– По-добре да не припарваме до двореца. Кой знае на какво ще се натъкнем! Да пази Аллах!
Излязоха от града така, както бяха влезли.
Никой не смееше да продума.
– Дали да не опитаме да се споразумеем с падишаха?
Всички се обърнаха към човека, произнесъл това изречение – Кара[31] Кадир. Макар да не беше арабин, мъжът бе изключително мургав. "Мигар казах нещо лошо?" – помисли си той, притеснен от погледите, отправени към него.
Джем знаеше, че това е въпросът, който всички си задават. Макар да не искаше да си признае, подобна мисъл премина и през неговата глава.
– Какви ги говориш, Кара ага? – обади се Нада.
Коремът ѝ сякаш беше пораснал през последните няколко дни. Потъмнялото ѝ от дългия и изтощителен път лице почервеня от гняв.
– Падишахът е тук! – просъска тя. – Срещу теб. Това ли е съветът, който се осмеляваш да дадеш на Негово Величество?
Сред мъжете се разнесе шепот.
– Или може би трябва да сме ти благодарни, че не предлагаш на султана да отиде и да се предаде на онзи самозванец?
Сред множеството се дочу глас:
– А какво друго да правим при тези обстоятелства?
– Как какво? – продължи Нада иронично. – По-добре да се изправим срещу врага, вместо да бягаме!
Да се изправят срещу врага? Но как? И кой ли щеше да ги подкрепи? Срещу тях бе изпратена огромна войска. Един по един всички градове и села, които смятаха за предани, бяха принудени да се подчинят на столицата.
– Няма накъде да бягаме повече – обади се Синан ага. – Но какво да сторим? Една шепа хора сме.
Джем даде знак на Нада да не се обажда повече. Този път тя бе загубила всякакво чувство за мяра. Повечето от присъстващите бяха пожертвали името и благото си за Джем. Те вече бяха заклеймени като "изменници". Сега бяха гладни, изтощени и обезверени. Не беше време за духовити шеги. Особено излезли от устата на една жена.
Въпреки знаците на Джем, Нада продължи да нарежда:
– Къде е онази, която разправяше, че когато планината рукне, не бива да се изпречваме на пътя ѝ?
Сръбкинята посочи с пръст Феримах, която седеше до Чичек хатун.
– Нима ще се оттеглим така безславно? Какво друго ни остава, освен да воюваме?
– Да се превърнем в лавина!
Феримах погледна към Чичек хатун, сякаш търсеше разрешението ѝ да говори, и се изправи. Всички погледи се обърнаха към младата жена.
Джем добре знаеше, че войниците харесват Феримах, защото тя воюваше наравно с тях. Ценяха мнението ѝ. А към Нада хранеха единствено презрение. Всъщност никой не обичаше Нада.
– Какво имаш предвид, Феримах? – попита Кадъ Касъм. – Ще ни обясниш ли?
– Една малка снежинка се плъзва по склона на планината. Ето толкова мъничка – показа Феримах върха на кутрето си. – Превръща се в топче. Отначало малко колкото лешник. То се търкаля надолу и скоро става колкото орех. Продължава да се търкаля и да расте, да расте… Снежинката се превръща в лавина, която помита всичко, изпречило се на пътя ѝ. Мисълта ми е следната: малкото снежно топче трябва да порасне като лавина.
Мъжете безмълвно кимаха с глави. Сърцето на Джем трепна. Предната вечер бе чул същите думи от майка си. Чия ли бе тази идея? На Чичек хатун или на Феримах? Не знаеше. Всъщност нямаше значение. По-важното бе по какъв начин топчето можеше да се превърне в лавина.