Синан ага явно се питаше същото:
– Добре казано, но… Снегът става на лавина, а как можеш да накараш един човек да се превърне в лавина?
– Като върви неуморно.
– Докога?
– Докато порасне. Ще вървим, докато открием място, на което сме сигурни, че никой няма да погледне господаря ни с лошо око.
– Ха! – изпръхтя Нада. – Глупаво момиче! Нима смяташ, че съществува такова място в Османската империя?
Изведнъж Джем избухна:
– Ако не открием в османските земи, ще търсим извън тях!
Стана и се запъти към коня си. "Ще следвам рижия вълк! – помисли си той. – Вече не мога да спра. Няма да престана, докато не се превърна в мощна лавина!"
Гледката, която видя, когато се обърна назад, го разтърси. Всичките му хора вече бяха яхнали конете си. Колите също бяха готови за път.
Джем подкара Шимшек към каретата на Нада. Взря се в очите на жена си и просъска:
– Ако се обадиш още веднъж Не довърши изречението си. В погледа на Нада прочете, че го е разбрала.
Джем вдигна ръка и накара Шимшек да се изправи на задните си крака.
– С помощта на Аллах – провикна се той – да се превърнем в лавина!
Джем навлизаше с потъмнял поглед в земите на Рамазаноглу.
Чувстваше се объркан. Питаше се дали постъпва правилно. Може би бе сгрешил още в самото начало. Бе избрал да тръгне срещу съдбата си, предците си и брат си. Беше сметнал, че на него се полага да бъде падишах. А какво се получи Превърна се в беглец, принуден да напусне пределите на османските земи.
Очакваше го заточение.
Сам се обрече на изгнание, като побягна от войската на Баязид.
Внезапно Джем се досети защо Гедик Ахмед паша го преследва. Пашата въобще нямаше намерение да го залавя. Целта му бе да го прогони от Османската империя. Лека-полека, стъпка по стъпка, везирът го принуждаваше да бяга.
Ако Гедик искаше, досега все щеше да го настигне и нападне. Дори нямаше нужда да го залавя и да го води в престолния град. Всичко можеше да приключи с една стрела. Джем се изпълни с мрачна благодарност. Това бе един вид подарък от стария боен другар на баща му. Той бе пощадил живота му, а вероятно му даваше възможност отново да се бори за престола.
Принцът въздъхна тихо.
– Дали ще видя отново бащините си земи някога? – прошепна той.
– Господарю!
Джем се сепна от предупредителното прошепване на Феримах. Незабелязано изтри сълзите от очите си.
– Спокойно! Никой не забеляза – тихо каза момичето.
Джем се обърна. Погледна към земите, които останаха зад граничните камъни.
– Дали ще се върна тук някога?
– Със сигурност ще се върнете!
– Когато стана лавина?
– Тогава.
"Добре че е това момиче!" – помисли си Джем – може би за стотен път през този ден. Коя бе тя? Откъде идваше? Не беше сигурен. Всеки път, когато принцът се опитваше да научи нещо повече за произхода ѝ, Феримах отбягваше въпросите му:
– Коя да съм? Най-обикновена слугиня.
Джем усещаше, че тя не му казва истината. Феримах криеше неразгадаема тайна.
Тя беше едновременно придворна дама, вярна слугиня, другар, мъдър учител. И скъп приятел, в чиито черни очи понякога Джем намираше тайно убежище.
А може би бе любима, за която Джем не смееше да признае дори пред себе си.
"Сигурно греша – казваше си принцът. – Толкова съм самотен, че възприемам привързаността ми към нея за любов."
Джем не се бе влюбвал в момиче след кончината на Дилрюба. Бе дал клетва да не се влюбва. Но ето че Феримах бе успяла да вземе късче от разбитото му и покрусено сърце.
35
Джем не се застоя в бейлика[32] на Рамазаноглу.
Беят прояви гостоприемство, но не скри, че не желае да разваля отношенията си с османския владетел в Истанбул.
Гедик Ахмед паша спря на границата, но изпрати вест, че ще държи под око граничната межда. Пашата остави войската да лагерува. Вероятно се съмняваше, че Джем може да се върне обратно. Или пък се надяваше, че Рамазаноглу ще реши да предаде принца.
След двудневна почивка, за да се отмори Нада и да се съвземат войниците, Джем и приближените му продължиха към владенията на мамелюците. Три дни по-късно прекосиха границата. Само час след като бяха навлезли в мамелюшките земи, се натъкнаха на голяма изненада. Султан Каитбай бе изпратил главния си везир и дворцови слуги да посрещнат Джем и да го съпроводят до Кайро. По този начин показваше едновременно могъществото си и важността, която отдаваше на османския принц. Мамелюшките войници изглеждаха ослепително с жълточерните си униформи, червените кърпи, привързани над острите шлемове, и издължените си щитове.
32