— Какво искаш да кажеш, Майло? — попита Джени. — Какво всичко си направил?
— Сега да не говорим, Джени — отвърна той. — По-късно. Най-важното сега е, че дойде време да се погрижа за тебе, нямаш си вече ни къща, ни дом. За нищо не искам да се тревожиш!
Тя вдигна поглед към лицето му и сълзите отново рукнаха по страните й.
— Искрен ли си, Майло? Наистина ли ще се погрижиш за мен?
— Да, Джени — той протегна ръка към нейната. — Доколкото мога. Достатъчно съм чакал. Стига толкова, не беше малко. И ако бях избързал, тази тревога можеше и да не дойде. Но както и да е, по-късно ще ми падне случай и за това да говоря. А сега ставай и тръгвай с мен у дома! Тази нощ при мен ще спиш.
Тя си избърса сълзите и се усмихна.
— Това са най-милите думи, които съм чула в живота си, Майло. Толкова години чаках и се надявах, че тъкмо ти ще поискаш да се грижиш за мен, и ето, наистина този ден настъпи. Твоите думи заличават всяко нещастие и мъка. Чувствам, че най-после на моите изпитания и тревоги им е дошъл краят.
Той й помогна да се изправи и загърна розовото одеяло около раменете й. После се отправиха по Морнингсайд стрийт към дома на съдията Рейни.
— Чакай! — досети се Джени, спря и се обърна назад. — Ами Вийзи Гудуили?
— Какво Вийзи Гудуили?
— Няма ли и той да дойде?
— Изключено!
— Защо?
— Джени — търпеливо почна съдията Рейни, — не ми е в природата, като на тебе, да бъда с широко сърце и широки пръсти в отношенията с хората. Като ти казвам, че искам да се погрижа за тебе, казвам ти го в обикновения, човешки смисъл, в смисъл на брак, а това не предполага трети човек — някакъв си натрапник като Малчо Гудуили. Има толкова много места, дето с радост ще го приемат. Съседите например…
— Но Вийзи се нуждае от особени грижи…
— Аз също, Джени. Стига ми колкото съм чакал, не желая с Малчо Гудуили да си поделям щастието. И да знаеш, държа на това! Ако в такъв случай не искаш да дойдеш с мен у дома…
Джени се притисна о ръката му.
— Не говори тъй, Майло! Помисли, мъжете, според мен, гледат на тия неща по-различно от жените. Но щом не искаш Вийзи в къщата си, поне го наричай с истинското му име! Толкова е грозно, дето всички му казвате тъй.
— Ще го наричам, Джени, както кажеш ще му викам, само искам един път завинаги да стане ясно, че отсега нататък в твоя живот място за него няма. Много време трябваше да мине, додето се реша да ти говоря така, но сега вече мога да ти говоря. — Като погледна Малчо в очите, съдията Рейни повиши глас, та всички да чуят. — Пък Малчо Гудуили, ако не разбере какво искам да кажа, мога и по-ясно да се изразя: нунк про тунк3.
Малчо се втурна към съдията Рейни и се помъчи да го ритне в кокалчетата и да го удари в стомаха. Рейни лесно го отстрани с една ръка.
— Не бих живял в една къща с човек, който ме ругае на чужди езици — ядосано рече Малчо. — Върви по дяволите и не се връщай оттам, пършив съдийчо, че и на покер лъжеш!
— Майло, какво толкова му каза, та го раздразни? — попита Джени.
Съдията отново отблъсна Малчо.
— Казах чисто и просто, че сега върша това, което трябваше да извърша по-рано. Не знам как по-ясно може да се каже.
Клара Крокмор се приближи до Малчо.
— Сега ще те заведа у дома, Вийзи, ще ти сготвя превъзходна вечеря — навеждайки се над него, каза тя. — Познавам, сигурно умираш от глад и си капнал след толкова преживелици. Ще идем у дома, ще ми разкажеш кои са ти любимите гозби, та като готвя, по твой вкус да е. И не се стеснявай да си поискаш всичко, каквото ти трябва. Може да не съм най-добрата готвачка в света, но зная как да се отнасям добре с мъжете.
Джени сви раздразнено ръце и се загърна плътно в одеялото.
— Виждаш ли? Знаех си! Знаех, че щом си обърна гърба, тъй ще стане. Не ми трябват очи на гърба, за да видя. Няма жена на белия свят, която да не знае как да прикотка един мъж, щом иска да получи онова, което й трябва — ще му напълни стомаха, ще му направи дрехите, — особено пък такава безсрамна вдовица като Клара Крокмор, тя и минута не ще да изгуби. Какво, че всички щели да я гледат! Като я друса тая мъжка треска, та вече и срам не й остана, заприличала е на съблечена развратница, мята ли се, мята по дюшека! Знаех, с четири очи гледаше да й падне тоя случай. Виждала съм я, като минаваше Вийзи покрай тях, все наднича през прозореца. Какво ти казвах, не вярвай на жива жена, щом я хване мъжката треска! Додето кучето си оближе паничката, тя вече ти го отнела!
— Хайде, Джени настойчиво рече съдията Рейни, хвана я за ръка и я задърпа, — откога стоиш на студа, вече е нощ.
Джени отказа да се помести, додето Малчо и Клара не се скриха от погледа им. После, като мърмореше под нос, направи няколко крачки по улицата и спря.