Той беше добро, безобидно старо привидение и ние всички много му съчувствахме и го жалехме. А на жените по едно време беше направо любимец. Тях ги трогваше неговата вярност.
Но малко по малко той взе да ни омръзва. Прекалено печален беше. Нямаше нищо жизнерадостно и весело в него. Жал ни беше, да, но той взе да ни дразни. Случваше се с часове да стои на стълбите и да плаче. И като се събудиш нощем, ще чуеш как се тътри по коридорите и по стаите със стонове и въздишки, така че да се заспи отново съвсем не бе леко. А когато ни идваха гости, той взе да се примъква около вратите и да ридае с всичка сила. Никому не нанасяше особена вреда, но, разбира се, настроението на всички се разваляше.
— Ох, ама ми омръзна тоя стар глупак — каза родителят една вечер (татко, както знаете, може да бъде много рязък, ако го извадиш от равновесие), когато Джонсън особено ни раздосади: разстрои партията вист като се намъкна в комина и въздишаше оттам дотогава, докато всички забравиха кое е коз и с какъв цвят са тръгнали. — Ще ни се наложи да се разделим с него. Но не знам как.
— Е — каза майка ми, — можеш да не се съмняваш, че от него няма да се избавим, докато той не намери гроба на Емили. Само толкоз му е нужно. Намерете му гроба на Емили, заведете го там и там той ще си остане. Това е единственото, което бихме могли да направим, помнете ми думата.
Тази мисъл бе напълно точна, но трудното се състоеше в това, че ние знаехме за местоположението на гроба на Емили не повече, отколкото духа на Джонсън. Баща ми предлагаше да пробутаме на нещастника гроба на някоя друга Емили, но по волята на съдбата на много миля наоколо нямаше погребана никаква Емили. Аз никога не бях предполагал, че има окръзи, където съвършено отсъстват каквито и да били покойни Емили.
Като помислих малко, аз също се осмелих да направя предложение.
— А защо да не подправим нещо за стареца Джонсън, а? — казах. — Той, струва ми се, е доста наивно момче. Сигурно ще повярва. Във всеки случай защо да не опитаме?
— Ей богу, така и ще направим! — възкликна баща ми.
На следващата сутрин ние наехме работници, те натрупаха в далечния край на градината неголямо хълмче и поставиха надгробен камък с надпис:
— Това би трябвало да му хареса — замислено произнесе татко, когато работата бе свършена. — Аз много се надявам, че ще му хареса.
И надеждите му се оправдаха.
Същата вечер примамихме стария дух там и… в общи линии това бе едно от най-тъжните зрелища, които някога съм виждал: Джонсън се хвърли на гроба и се разрида. Татко и старият Скуибинс, градинарят, гледайки го, плакаха като малки деца.
Оттогава Джонсън повече нито веднъж не ни обезпокои в къщи. Всяка нощ сега той прекарва, обливайки се в сълзи над гроба и очевидно е напълно щастлив.
Как мислите, дали е там и сега? Разбира се! Ще ви отведа при него и ще ви го покажа следващия път, когато ми гостувате. Обичайното му време е от 10 вечерта до 4 сутрин, а в събота от 10 до 2.
Интерлюдия. Разказ на доктора
Горчиво плаках, слушайки тази история — младият Бифълс я разказваше с толкова чувство. Всички ние след това изпаднахме в размисъл и аз забелязах, че даже старият доктор тихомълком избърса сълзата си. Чичо Джон обаче свари още една порция пунш и ние постепенно се утешихме.
А докторът след някое време даже се развесели и ни разказа за духа на един от своите пациенти.
Не мога да ви предам неговата история. Много съжалявам, но не мога. Всички твърдяха после, че тя била най-хубавата история — най-страшната, най-ужасната — но аз самият не разбрах нищо от нея. Тя ми се стори твърде откъслечна…
Той почна разказа си както се следва, а след това нещо като че ли се било случило, а още след това идваше вече краят. Съвсем не мога да разбера къде той пъхна средата на своя разказ.
Знам обаче, че всичко свършваше така — някой някого намерил. И цялата тази работа изрови от паметта на мистер Кумбс една много интересна история, станала някога в старата мелница, наета тогава от неговия зет.
Мистър Кумбс каза, че ще ни разправи историята и преди някой да успее да го спре, той вече почваше.
Мистър Кумбс каза, че разказът му може да бъде наречен —
Мелница с привидения или разрушеният дом
Е, всички вие, разбира се, познавате зет ми мистър Паркинс (тъй започна мистър Кумбс, изваждайки от устата си своята дълга глинена! лула и пъхайки я зад ухото; ние не познавахме неговия зет, но заявихме, че го познаваме — за икономията на време), известно ви е също, че веднъж той взе под аренда старата мелница в Съри и се настани там.