Трябва да знаете също така, че преди много години в същата мелница е живял един злобен стар скъперник, който там и умрял, и — според слуховете — оставил всичките си пари, скрити в някакъв тайник. Съвсем естествено, че всеки, който след него наемаше мелницата, се опитваше да ги намери, но никой не успя, а местните мъдреци говореха, че никой нищо няма да намери дотогава, докато духът на стиснатия мелничар не се изпълни един прекрасен ден със симпатия към някой от арендаторите и не му открие мястото, където се намират съкровищата.
Моят зет не придаваше особено значение на тази история, смятайки всичко това за бабини приказки и за разлика от своите предшественици, не правеше никакви опити да намери скритото злато.
— Сигурно само доходите тогава са били не като сегашните — казваше зет ми, — а то хич и не мисля, че мелничарят би могъл да спести каквото и да е, независимо какъв скъперник е бил, а пък ако е успял, то при всяко положение не е толкова много, че да си струва да се търси.
И все пак, съвсем да забрави мисълта за съкровището, той не можеше.
Веднъж вечерта си легнал да спи. В това разбира се, няма нищо необичайно. Той често си лягаше да спи вечер. Но което било действително твърде интересно — щом часовникът на селската камбанария ударил дванайсет пъти, моят зет изведнъж се събудил и почувствал, че повече няма да заспи.
Джо (наричаха го Джо) седнал в кревата и се огледал.
При краката на неговото легло стояло нещо съвършено неподвижно, обвито в сянка.
То се преместило, светлина от луната паднала върху него и зет ми видял, че това е фигура на съсухрено мъничко старче в панталони до коленете и с плитчица на главата.
И този миг в главата му се мярнала мисълта за скритото съкровище и стария скъперник.
„Дошъл е да ми покаже къде е скрито“ — помислил зет ми и тутакси взел решение да не харчи всичките пари, а да отдели неголяма сума и да направи добро на другите.
Видението се насочило към вратата, моят зет си обул панталоните и тръгнал подир него. Духът се спуснал в кухнята, приближил се към печката, постоял там, въздъхнал и изчезнал.
На следващата сутрин Джо довел двама зидари и им наредил да разтурят печката и комина, а сам приготвил голям чувал от картофи, за да насипе там златото. Зидарите разбили половината стена, но не намерили даже монета от четири пенса. Зет ми направо не знаел какво да мисли. Другата нощ старецът пак се появил и пак го завел в кухнята. Само че този път вместо да отиде към огнището спрял се и въздъхнал насред помещението. „А, сега ми е ясно какво иска да каже — помислил зет ми. — То е под пода. Защо вчера тоя стар идиот се спря при печката и ме накара да търся в комина?“
Целият следващ ден преминал в повдигане на цялото подово покритие на кухнята; но при тази операция успели да намерят само тризъба вилица и то със счупена дръжка…
Третата нощ духът, без ни най-малко да се притеснява се появил отново и за трети път се отправил към кухнята. Влизайки там, погледнал към тавана и изчезнал. „Хм, очевидно, не се е научил особено на ум и разум там, откъдето е дошъл — мърморел Джо, връщайки се в тръс към своята стая. — Би могъл още първия път да ми покаже.“
Обаче сега вече като че нямало никакви съмнения относно това, къде се намира съкровището и веднага след закуска зет ми с помощта на своето семейство се захванал да разбива тавана.
Разтурили го целия, дюйм след дюйм и намерили точно толкова съкровища, колкото ще намерите в празна бутилка от бира.
Четвъртата нощ, когато, според навика си, се появил духът, зет ми така се разядосал, че хвърлил по него обувките си, а обувките, прелитайки през привидението, разбили огледалото.
Петата нощ, когато Джо се събудил в дванайсет, което вече се превърнало в привичка за него, привидението стояло на своето обичайно място и видът му бил подтиснат и много нещастен. Неговите големи, тъжни очи излъчвали някакво умоляващо изражение и зет ми се трогнал.
„В края на краищата — помислил, — тъпакът се старае колкото може. Той вероятно е забравил и къде всъщност е скрил съкровището и сега се мъчи да си спомни. Ще му дам възможност да опита още веднъж.“
Духът видимо се зарадвал и се преизпълнил с благодарност, виждайки, че Джо е готов да го последва; той се насочил към таванското помещение, показал с ръка нагоре и изчезнал.
„Е, този път, надявам се, той го улучи“ — казал си зет ми; и на следващия ден работата закипяла.