П. Г. Удхаус
Джийвс и съученичката
През есента на годината, когато ноемврийските надбягвания в Манчестър бяха спечелени от Йоркширския Пудинг, съдбата на моя стар приятел Ричард (Бинго) Литъл, изглежда, бе достигнала своя щастлив… е, де… как беше оная дума? Иначе казано, всичко му вървеше като по ноти. Хранеше се добре, спеше още по-добре, имаше щастлив брак, а тъй като чичо му Уилбърфорс най-сетне хвърли топа насред всеобщо уважение, Бинго се оказа на всичкото отгоре и наследник на солидни доходи и имение в провинцията на трийсет мили от Порич. След като му бях погостувал известно време, аз се прибрах у дома убеден, че ако някога някой е бил тип-топ от горе до долу, то този някой е тъкмо Бинго.
А у дома ми се наложи да се завърна, защото семейният съвет ме изстреля в Хароугетските минерални бани да съпровождам чичо Джордж, чийто черен дроб отново му играеше номера. Но, докато закусвахме с Бинго в деня на моето отпътуване, аз охотно приех поканата му да се върна и да продължа гостуването си веднага щом успея да се отърва от чичо и да се прибера отново в лоното на цивилизацията.
— Да дойдеш навреме за надбягванията в Лейкънъм — заръча Бинго, докато си препълваше за пореден път чинията с наденици и бекон — винаги си е бил лакомичък, а чистият въздух явно действаше насърчително на апетита му. — Ще отидем с колите и ще си натъпчем кошниците с храна.
Тъкмо да кажа, че няма да пропусна такова събитие, и госпожа Бинго, която четеше кореспонденцията си зад чаша с кафе, внезапно нададе доволен писък.
— Олеле, писанче! — изквича тя.
Сигурно си спомняте, че преди женитбата си госпожа Б. се подвизаваше като прочута писателка на име Роузи М. Банкс и затова й остана навикът да се обръща към втората половина от домочадието си по този отблъскващ начин. Предполагам, че това е неизбежно, след като цял живот си съчинявал сърцераздиращи писания за масите. Впрочем Бинго нямаше нищо против. Според мен, след като му е известно, че женицата му е автор на такива изтъкнати бълвочи като „Мървин Кийн“ и „Момичето от фабриката“, той се благодари, че не е нещо по-страшно.
— Маци-писанко — продължи тя. — Това е ужасно сладуресто!
— Кое?
— Лора Шайк иска да ни дойде на гости.
— Таз пък коя е?
— Толкова пъти съм ти разказвала за Лора! Моята най-близка и любима приятелка от училище. Аз направо я обожавах! Какъв бистър ум! Иска да отседне у нас за една-две седмици.
— Дадено.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Разбира се, че не. Щом ти е приятелка…
— Пиленцето ми! — изпрати му тя въздушна целувка.
— Ангелче! — не й остана длъжен Бинго и отново зарови нос в наденичките.
Ужасно сладко, ако питате мен. Уютна домашна сценка. Жизнерадостна размяна на нежности и тям подобни. Споменах това на Джийвс още щом потеглихме.
— В тези тревожни времена, Джийвс, когато съпругите само гледат как да се изявят на какви ли не поприща, а съпрузите им естествено не пропускат възможността да свърнат зад ъгъла и да вършат онова, дето хич не бива да го вършат, докато семейното огнище, така да се каже, е обвито в пламъци, ужасно е приятно да попаднеш на сплотена, любеща двойка.
— Напълно сте прав, сър.
— Имам предвид Бингови — господин и госпожа.
— Именно, сър.
— Какво беше казал поетът за двойки като Бингови?
— „Два разума с едничка мисъл, две тупкащи в едно сърца“, сър.
— Страхотно описание!
— Да, сър. Доколкото ми е известно, всички са доволни от него.
А всъщност, макар и през ум да не ми минаваше онази заран, бях дочул първите глухи тътени на наближаващата буря. Невидима, там нейде зад кулисите. Съдбата вече си е надявала безмълвно боксовите ръкавици.
Успях сравнително бързо да се отърва от чичо Джордж и като го оставих да се въргаля из лековитите калища и да се налива с минерални води, побързах да телеграфирам на Бингови и да оповестя пристигането си. Пътят не беше кратък и затова се появих в имението им доста късно — имах време колкото да се преоблека за вечеря. Бях нахлузил официалния си костюм и тъкмо предвкусвах аперитива и богата трапеза, когато вратата се отвори и на прага застана Бинго.
— Здрасти, Бърти — поздрави ме той. — А, Джийвс!
Думите му прозвучаха някак вяло и затова, докато си връзвах вратовръзката, метнах към Джийвс един многозначителен поглед. От израза му подразбрах, че това, което ми бе направило впечатление, не е убягнала и на него — а именно, че нашият домакин не беше никак ведър. Челото му бе набраздено, очите — изгубили обичайния си блясък, а общият му вид напомняше на труп, престоял няколко дена във водата.
— Какво има, Бинго? — разтревожено попитах аз приятеля си от детинство. — Имаш плесенясал вид. Да не те е сполетяла някаква чума?