Лично аз не хранех съмнения. Нито миг не се колебах. Дайте ми горещ скоч с малко вода — ударението пада на скоча, ако обичате, а с H2O-то да се внимава. Кристалната чаша ми се усмихна през мъглата на пътя и ме помами гальовно с пръст, сякаш ми казваше: „Кураж, Бъртрам! Още малко остана!“ И аз с удвоена енергия зарих копито в газта и се опитах да вдигна стрелката до осемдесет в час.
Вместо това, не знам дали ме разбирате, тя се поколеба някъде на петдесет, след което явно махна с ръка и реши да зареже всичко. Внезапно и неочаквано — и едва ли някой се изненада повече от мен самия — колата изхърка немощно като заклан лалугер и се закова на място. А ние се озовахме насред пустините на Норфък насаме с падащия мрак и ледения вятър, който носеше аромат на птичи тор и гнило кръмно цвекло и потрепваше с мразовит пръст по гръбначния ми стълб. Пътничките на задната седалка надигнаха глас.
— Какво става? Какво има? Защо спряхте? Защо не продължавате?
Обясних им.
— Аз не съм спрял. Колата спря.
— Защо спря?
— А! — отвърнах аз с мъжествена откровеност, която много ми отива. — Представа си нямам.
Аз, знаете ли, съм от онези шофьори, които не слизат от колите, но си нямат намек от представа какво се крие под капака на мотора. Политиката, към която неизменно и твърдо се придържам, е следната: завърташ ключа, натискаш педала и оставяш останалото на Природата. Ако нещо стане, звъня на „Пътна помощ“. Тази система ми е служила вярно и неизменно, но в настоящия случай до най-близката „Пътна помощ“ имаше поне безброй мили. Обясних всичко това на крехките създания, поверени на топлите ми грижи, а в отговор получих от Шайк едно „Фу!“, което за малко да ми издуха шапката. Тъй като съм израснал сред подбрана тълпа от лели и други роднини от женско естество, които от люлка ме имат меко казано, за гламав, аз съм всепризнат познавач на „фу“-тата, така че най-отговорно мога да ви уверя, че, съдейки по тембъра и жизнеността на нейното, Шайк се нареждаше едва ли не в категорията на леля Агата.
— Може би ще изясня какво й има — обяви тя, като се поуспокои. — Разбирам от коли.
И като слезе, взе да наднича в търбуха на превозното средство. Изкуших се да изкажа предположението, че стомашните му сокове са се вкиснали поради липса на разтварящи мазнините витамини, но се въздържах. Много съм наблюдателен и останах с впечатлението, че моментът и настроението на околните не са подходящи.
А всъщност за малко да изляза прав. След като порови с недоволен вид из машинарията, Шайк внезапно бе озарена от проникновение. Подложи го на проверка и то взе, че излезе вярно. В резервоара нямаше и капка бензин. С други думи, тотална липса на разтварящи мазнините витамини. Оттук нататък можехме да задействуваме мотора само със силата на обединените си воли.
Уверен, че от какъвто и ъгъл да разгледат тъжната случка, двете по никакъв начин не биха могли да стоварят вината отгоре ми, аз живнах — дотам, че се осмелих да произнеса едно бодро: „Виж ти!“
— Няма бензин, а? — продължих аз. — Можете ли да си представите?
— Но Бинго спомена тази сутрин, че ще напълни резервоара догоре! — обади се госпожа Бинго.
— Сигурно е забравил — рече Шайк. — Напълно му прилича!
— Какво значи това? — поиска да разбере госпожа Бинго и в гласа й долових нещо по-така.
— Това значи, че от него може да се очаква да забрави да зареди колата — поясни Шайк също с по-такъв глас.
— Много ще ти бъда задължена, Лора — сети се най-сетне госпожа Бинго, че е предана съпруга, — ако се въздържаш да критикуваш мъжа ми.
— Фу! — заяви Шайк.
— И хич не ми фукай!
— Ще фукам, колкото ми се фука!
— Момичета, момичета — намесих се аз. — Момичета, момичета, момичета!
Сега, ако ме питате, веднага ще ви кажа, че това е безразсъдно изказване. Един от последните уроци, които ни дава животът, е, че при подобни размени на реплики между нежните създания ние, мъжете, трябва да се оттеглим зад линията на хоризонта, да се свием на кълбо и изобщо да подражаваме на благоразумните опосуми, които, щом подушат опасност, веднага се правят на умрели и дори стигат дотам, че закачат траурен креп на вратите си и инструктират своите приятели да мърморят под носа си колко им е мъчно. Единственото, което постигнах с успокоителната си намеса, бе, че Шайк се нахвърли отгоре ми като прегладняла стръвница.
— Е? — попита тя. — Какво възнамерявате да предприемете, господин Устър?
— Че какво мога да предприема?
— Ей, там виждам някаква къща. Допускам, че дори на вас ви е по силите да отидете и да помолите за малко бензин.