Затова казах: „О, здравейте“, което ми се стори най-доброто като начало на предварителни разговори. Мисля, че политиците, за които говоря, начеват съвещанията си, преминаващи в дух на разбирателство, именно по този начин.
— Четем, а? — казах аз.
Той вдигна поглед от книгата — от ония на мама Крийм, както забелязах — и оцъкли една гола горна устна към мен.
— Уменията ти за наблюдение не са те подвели, Устър. Аз наистина чета.
— Някоя интересна книга?
— Много. И броя секундите, когато ще мога да подновя четенето си необезпокояван.
Аз съм доста схватлив и успях да забележа, че атмосферата не е в дух на разбирателство. Нито гласът му звучеше дружелюбно, нито погледът му беше дружелюбен. Целият му вид подсказваше, че заемам място в стаята, което може да се използва по-добре за други цели.
Аз, обаче, бях упорит.
— Виждам, че сте си обръснали мустака.
— Да. Надявам се, не мислиш, че съм направил грешка.
— О, не, всъщност не. Аз самият си пуснах мустаци миналата година, но трябваше да ги махна.
— Така ли?
— Общественото мнение беше срещу тях.
— Разбирам. Е, с удоволствие бих изслушал още от твоите спомени, Устър, но в момента очаквам телефонен разговор с адвоката си.
— Нали вече имахте един.
— Моля?
— Когато бяхте на езерото, не изтичахте ли, за да говорите с него?
— Изтичах. Но когато стигнах до телефона, адвокатът се беше уморил да чака и беше затворил. Не трябваше изобщо да позволявам на мис Уикъм да ме отведе от къщата.
— Тя искаше да ви покаже голямата риба.
— Така каза и тя.
— Като говорим за риби, сигурно сте изненадан да видите Кипър тук.
— Кипър?
— Херинг.
— О, Херинг — повтори той и лесно можеше да се забележи пълната липса на оживление в гласа му. Разговорът беше започнал да издиша, когато вратата се отвори и тъпата Филис нахлу стремглаво, развълнувана като момиченце.
— О, татенце — избълбука тя, — зает ли си?
— Не, скъпа.
— Мога ли да поговоря с теб за нещо.
— Разбира се. Довиждане, Устър.
Разбрах какво има предвид. Не ме искаше да се мотая наоколо. Нищо не ми оставаше, освен да се шмугна през френския прозорец и аз се шмугнах. Тъкмо се озовах навън, когато Боби ми се нахвърли като тигрица.
— Защо за бога се занасяш така, Бърти? — изсъска тя. — Какви бяха тия глупости за мустаците. Мислех, че ще си свършил досега.
Изтъкнах, че Обри Ъпджон не ми беше подал реплика.
— По дяволите с твоите реплики!
— Добре де, моите реплики. Но аз трябва някак да поведа разговора в търсената посока, нали?
— Разбирам какво иска да каже Бърти, скъпа — намеси се Кипър. — Той е търсил…
— Point d’appui24.
— Какво? — каза Боби.
— Нещо като изходно положение за атака.
Тигрицата изръмжа.
— Ако питате мен, той си глътна езика. Знаех си, че ще се случи. На червеите така им се подкосяват краката от страх.
Тук можех да я оборя, като й обърна внимание, че червеите нямат крака, нито подкосени, нито изпънати, но нямах желание да се заяждам.
— Трябва да те помоля, Кипър — рекох с ледено достойнство, — да изискаш от твоята приятелка да спазва нормите на приличие при разговор. Не съм си глътнал езика. Безстрашен съм като лъв и изгарям от нетърпение да се заловя за работа, но тъкмо когато се приближавах към развръзката, влезе Филис. Тя искаше да говори за нещо с него.
Боби изръмжа отново, този път с отчаяние.
— Тя ще остане там с часове. Няма смисъл да чакаме.
— Да. Май ще трябва да го отложим засега — каза Кипър. — Ще ти съобщим времето и мястото за следващото изпълнение, Бърти.
— О, благодаря — казах аз и те се отдалечиха.
След няколко минути, както стоях и размишлявах върху тъжния случай на Кипър, се зададе леля Далия. Зарадвах се да я видя. Мислех си, че може и да ми окаже някаква помощ и подкрепа. Макар че, като жената от стихотворението, за което споменавах, тя можеше да бъде и доста костелив орех в часовете ни спокойни. Все пак като правило на нея можеше да се разчита. Да ти предложи ласка и утеха, когато зад челото ти гори по жар.