Овдовяла след неуспешен опит на Клифтън Бесемър да мине за по-направо през един камион, вместо да го заобиколи, две години по-късно тя бе срещнала в Париж и се бе омъжила за един спортист-милионер и страстен ловец — А. Б. Спотсуърт, но почти веднага бе овдовяла отново.
Малко недоразумение между него и един от лъвовете, попаднали на мушката му в Кения, беше станало причина А. Б. Спотсуърт да попадне в жалейната страница на вестниците. Той бил убеден, че лъвът е мъртъв, но господарят на саваната бил на противоположното мнение. В резултат на разногласието, щом положил крак върху царствения му гръб, готвейки се да бъде увековечен върху лента от водача на експедицията капитан Бигър, по прякор Белия ловец, се чул грозен рев. Докато капитан Бигър хвърли фотоапарата, грабне пушката и патроните и стреля безпогрешно, усилията му вече нямали съществена практическа стойност. Нищо друго не можело да се направи, освен да се съберат останките. А огромното богатство на А. Б. Спотсуърт било наследено от вдовицата му, на която се наложило да го прибави към шестнадесетте милиона, наследени от Клифтън Бесемър.
Ето това е накратко тъжната история на госпожа Спотсуърт, жена с нежна душа и четиридесет и два милиона долара, скътани прилежно в стария дъбов сандък. И за да изясним някои от другите интересуващи ви въпроси, трябва да отбележим, че тя се беше отбила в „Гъската и краставицата“ единствено с цел да поизпъне малко крака и да позволи на пекинезката си Помона да вземе въздух. Госпожа Спотсуърт бе на път за имението Роастър Аби, където щеше да гостува на деветия граф на Роастър. Посредством необичайното четиво пък тя попълваше белите петна в познанията си за контактуването с отвъдния свят, занимание, по което напоследък се беше увлякла. А бе облечена в спортен костюм на Джак Фат, защото харесваше спортните костюми на Джак Фат. И пиеше джин с тоник, защото вечерта беше от онези горещи вечери, когато джинът с тоник определено улучва жаждата право в сърцето.
Келнерът се върна с животоспасяващото питие и продължи просветната беседа оттам, докъдето беше спрял.
— Залогът беше трийсет и три към едно, мадам.
Госпожа Спотсуърт повдигна своите искрящи очи.
— Моля?
— Залогът, при който тя стартира.
— Кого имате предвид?
— Кобилата, за която ви споменах, че спечели Оукс.
— А, отново се върнахме при нея? — констатира госпожа Спотсуърт с въздишка. Тя четеше за един интересен пример на контакт със света на духовете и тези земни вълнения за коне, кобили и пари я подразниха.
Келнерът усети, че събеседничката му не проявява очаквания ентусиазъм и това малко го нарани. В този най-велик ден в неговия живот той би предпочел да си има работа само с хора, в чиито гърди кипи спортен дух.
— Вие може би не харесвате спортните състезания, мадам?
Госпожа Спотсуърт потвърди предположението му.
— Не особено. Първият ми съпруг беше луд по тях, но те винаги са ми изглеждали толкова бездуховни. Всички тия козли, бръмбари, бързи писти, кални трасета и състезания с лодки… С нищо не помагат на човека да развие своя дух. Бих заложила някой и друг бон просто заради самото забавление, но не бих могла да отида по-далече. Това никога не може да ме развълнува.
— Един бон, мадам? — почуди се келнерът.
— Хиляда долара.
— Уха! Аз бих заложил и ризата си на Майката на Уистлър. Дори не само ризата, но и чорапите, че и тирантите… Цяло щастие за букмейкърите на Епсъм е, че днес не сте заложили на Майката на Уистлър.
След този коментар, вече удовлетворен, той се отдалечи, а госпожа Спотсуърт получи възможност отново да се върне към книгата си.
През следващите десет минути в кафе-салона на „Гъската и краставицата“ не се случи нищо, което би могло да задържи вниманието ни, освен това, че келнерът ловко размаза една муха с кърпата си, а госпожа Спотсуърт привърши своя джин с тоник. После вратата бе отворена със замах на силна десница и вътре нахлу як, широкоплещест, мускулест мъж над четиридесетте със загоряло обветрено лице. Той имаше ясни сини очи, червено лице, кръгла глава, върху която плешивостта бе отпочнала пъкленото си дело и един чифт от онези тънки мустачки, които се радват на изключителна популярност из покрайнините на Империята. Тяхното разпространение по горните устни на онези, които доблестно носеха тежкото бреме на бели мъже сред по-пастелното туземно население, беше толкова широко, че няма да е справедливо да припишем на новодошлия патента върху оформлението на мъжествената растителност. Дори бихме могли да си припомним носталгичните думи на поета Киплинг, който казва: „Отведи ме някъде на изток от Суец, където доброто прилича на зло, където няма десет божи заповеди и човек може да си пусне тънки мустачки.“