— Ти пък си припомни какъв беше по това време. Неотразим кавалер и колекционер на сърца. И сега не си съвсем за изхвърляне — добави Моника нежно. — Все още е останало нещо от старата магия.
— Това е самата истина — съгласи се спокойно Рори. — Все още пръскам очарование в мрака. Бил не е успял, предполагам, защото му липсва хъс… онзи хъс, който можеш да откриеш с тонове в „Харидж“. Можем да го наречем, без да си кривим душата, воля за победа. Наполеон го е имал. Аз го имам. Бил го няма. Ето това е — отсече философски Рори. После обобщи своите наблюдения над Роастър Аби. — Знаеш ли какво й трябва на тая къща? Една атомна бомба, спусната внимателно от дупката на покрива над Голямата бална зала.
— Дали ще помогне?
— Ще оправи за нула време старата колиба. Според слуховете, обаче, за да си завъдиш собствена атомна бомба ти искат торба с жълтици, затуй и тоя план е за боклука. По-просто ще е да използваш влиянието си върху Бил, та да го убедиш да купи повечко парафин и стърготини, прилежно да къта старите вестници, да изчака някоя безлунна нощ и с помощта на клечка кибрит да приключи с цялата тая работа. Ще се почувства съвсем различен човек, когато старата руина хубавичко се разгори. Повярвай ми, ще бъде много красиво.
Моника го погледна тайнствено.
— Мога да направя нещо по-добро.
Рори отново поклати глава.
— Не. Палеж. Това е единственото спасение. Не можеш да измислиш нищо по-добро от един хубав, буен, добре подкладен огън.
— А ако ти кажа, че се надявам да продам къщата?
Рори я зяпна смаяно. Той имаше високо мнение за способностите на жена си, но това тук се доближаваше до границите на мистичното.
— Да я продадеш? Не мога да повярвам, че си способна да я разкараш. Доколкото знам, Бил я беше предложил на едно от онези благотворителни дружества като Дом за Непоправими малолетни престъпници, но те му се изхилили в лицето. Сигурно са си помислили, че младите бандюги ще хванат ревматизъм. Много влажна къща, много влажна.
— Е, има малко влага.
— Водата тече по стените като пролетен поток. Предполагам, че е така, защото е близо до реката. Спомням си как веднъж казах на Бил: „Бил, ще ти открия една истина за родния ти дом. През лятото реката е в дъното на градината ти, а през зимата градината е на дъното на реката.“ Разбираш ли, опитах се да поразвлека малко старата дружка. Той каза, че съм го измислил страшно хитро.
Моника хвърли към половинката си един от онези съпружески погледи а ла Снежната царица, от които на женените мъже им се смръзват вътрешностите.
— Страшно хитро, няма що — каза тя с арктически навеи в гласа. — И страшно смешно. Предполагам, че първото нещо, което ще издрънкаш пред госпожа Спотсуърт, ще е от тоя сорт.
— А? — в съзнанието на Рори бавно се промъкна усещането, че току-що споменатото име му е непознато. — Коя е госпожа Спотсуърт?
— Жената, на която се надявам да продам къщата. Американка. Много богата. Срещнах я в Ню Йорк, когато пътувах насам. Има дузина къщи в Америка, но си е наумила, че иска нещо старо и живописно в Англия.
— И романтично?
— Изпълнено с романтика. Когато чух това — седяхме една до друга на едно женско парти — веднага се сетих за Бил и имението и подхванах делови разговор. Успях да я заинтригувам. В крайна сметка къщата е пълна догоре с история.
— И с мишки.
— Тя щеше да пътува на следващия ден за Англия и се разбрахме веднага след като се върна, да организирам нейното идване тук, за да огледа мястото. Госпожа Спотсуърт може да дойде всеки момент.
— Бил знае ли, че ще има такова височайше посещение?
— Не. Трябваше да му изпратя телеграма, но забравих. Но какво значение има? Това само ще го зарадва. Най-важното е да я опазим от твоите калташки духовитости. „Често съм казвал, госпожо Спотсуърт, че през лятото реката е в дъното на градината, а през зимата — ха-ха — градината — това ще ви хареса — е на дъното на реката — хо-хо-хо.“ И това естествено ще провали продажбата.
— Как мога да избълвам подобна глупотевина, захарна кокошчице?
— Ей тъй както си стоиш, захарни петльо. Проблемът при теб е, че въпреки че си крал сред мъжете, от теб не може да се изстиска и капчица такт.
Рори се усмихна. Обвинението го поласка.
— Такт? Момчетата в „Харидж“ щяха да умрат от смях, ако чуеха това.
— Помни, че е жизненоважно да сключим тази сделка.
— Ще го помня вечно. Да не мислиш, че не искам да дам едно рамо на бедния стар Бил. Срамота е! — продължи Рори, който бе посветил доста интелектуални напъни на тая тема. — Завалията започна от дъното на стълбицата като най-обикновен наследник и чрез мъжество и упоритост си проправи път, докато най-накрая грабна титлата. И само малко след като сложи короната на главата и си каза: „А сега да празнуваме!“, ония типове по върховете извадиха проклетата социална революция от шапките си както факир вади бял заек и му отмъкнаха на практика и последното пени, което имаше. Такива ми ти работи! — заключи Рори с въздишка. — Между другото — продължи той, променяйки темата, — забеляза ли, че през цялото време, докато си бъбрехме сладко-сладко, което за мен бе истинско удоволствие, натисках звънеца през равни интервали, но досега никой не отвори ръждясалата порта? Какво е това място — замъка на Спящата красавица? Или пък цялата компания е била натръшкана от някаква чума или мор?