Узна, че още същият ден трябва да се отправят към Мексико. Говореше се, че генерал Маркес се бил заврял в Сан Лоренцо и още не можел да реши какво да прави сега, след падането на Пуебло. Стив щеше да продължи да воюва, но днес дори тази мисъл не бе в състояние да я изплаши. Колко лекомислено се бе държала! Чакането пред стените на Пуебло трябва да я бе изнервило… страхът, че ще имат на разположение само няколко мимолетни мига, когато желаеха да прекарат заедно цяла вечност.
Но сега най-сетне щяха да настъпват, Мексико Сити несъмнено щеше да падне подобно на Пуебло и тогава…
Все още не бяха разговаряли за бъдещето, Стив и тя, но бъдеще щеше да има. Каквито и да бяха желанията му, каквото и да възнамеряваше да прави. Джини си спомняше, че Стив си бе избрал едно ранчо край Монтерей и се надяваше той да я отведе там.
„Аз съм омъжена жена — неочаквано помисли тя, — но се чувствам по-скоро като влюбена.“
Така и трябваше да бъде помежду им. Бракът винаги й бе изглеждал нещо блудкаво и отегчително, един вид пленничество и тегоба за жената. Чрез брака хората искаха да се застраховат по отношение чувствата на партньора. След някоя и друга годинка човек започваше да се пита дали изобщо някога е обичал и защо се е клел във вечна обич. Между тях обаче щеше да бъде иначе — Джини никога нямаше да скучае със Стив, той бе толкова непредвидим! Тя трябваше да се погрижи той също никога да не се отегчи от нея!
В такива мисли бе потънала Джини, докато сръчно подреждаше книжата на генерала. Тениенте, предишният му секретар, с видимо облекчение бе оставил всичко в ръцете на госпожа Алварадо. С напредването на деня Джини установи, че в щабквартирата на генерал Диас цари трескаво оживление. Като умел пълководец той бе предоставил на хората си няколко часа, за да отпразнуват победата, а след това още няколко, за да си починат от гуляите. Междувременно пленниците, чийто живот имаше някаква стойност за победителите, кръстосваха килиите си, долавяха шума от празнуването и се измъчваха какво ли ще стане с тях. Когато най-сетне биваха изправяни пред генерала или някой от офицерите му, те бяха изплашени и покорни.
Около десет часа тясното помещение пред кабинета на генерала бе претъпкано. Един от бунтовническите главатари, пристигнал лично, за да информира генерала за настъпването на императорските войски, угоднически се бе облегнал на бюрото, иззад което Джини недвусмислено му даде да разбере, че не би било зле следващият път, когато реши да се доближи до дама, най-напред да се изкъпе. И понеже го бе заговорила на собствения му диалект, мъжът се отдалечи, клатейки глава и хилейки се незлобливо.
Най-тежкото през този ден бяха преводите, които Джини трябваше да прави. Сред защитниците на Пуебло се бяха оказали няколко французи, мъже, женени за мексиканки и останали в Мексико, за да воюват на страната на императора. Чувайки свободният й френски, те я смятаха за предателка и по време на разпитите, водени от самия полковник Феликс Диас, тя непрекъснато трябваше да си дава вид на безразлична. „Ще свикнеш“, повтаряше си тя, което си бе самата истина. Изпитваше състрадание към някои от тези мъже и към елегантните френски офицери. Най-малкото, можеше да бъде сигурна, че Диас е настроен милостиво и те нямаше да бъдат екзекутирани, а щяха да останат в плен, докато победителите решаха какво да правят с тях.
Така протичаше денят в Пуебло, в щаба на генерала, докато останалата част от армията му късно следобед се отправи към Сан Лоренцо, за да прогони Маркес от убежището му. Стив също замина с тях.
2
Времето сякаш никога не бе текло така бавно. Бе средата на май и генерал Диас беше разположил щабквартирата си в малко градче, изникнало около параклиса на Девата от Гваделупа. Зад хълма Тепеяк, съвсем дребни, можеха да бъдат съзрени кулите на величествената катедрала. Войските на генерал Диас, за които вече толкова месеци не познаваха отдих, очакваха заповеди, разквартирувани между малкото градче Гваделупа и красивия Мексико Сити.
Дон Порфирио бе предпазлив във всичко, с което се захванеше. За да не оставя хората си да бездействат, той бе заповядал да се претърсят за укрили се привърженици на императора малките градчета и селца от околността. Най-знатните граждани на Мексико Сити спореха с генерал Маркес и останалите генерали на стопилата се императорска войска, които междувременно бяха успели да се доберат до сравнително доста по-сигурния Мексико Сити.
— Мексико е наша столица! Защо да я разрушаваме? Рано или късно ще разберат, че съпротивата е безполезна и ще се предадат. Междувременно, госпожо, ще чакаме, а вие ще ми давате уроци по френски и английски, нали така?