— Добре, значи ще танцувате! Не мога да ви опиша колко съм поласкан! — италианецът с френска фамилия се поклони дълбоко и протегна ръка.
Джини я пое, усмихвайки се машинално.
Почти не забеляза, че мъжът я отведе в средата на двора. Останалите танцьори се отдръпнаха, отправяйки любопитни погледи към двойката. „О, Боже, неочаквано помисли тя, обзета от паника. — Не мога. Как да танцувам, когато нищо не трепва в мен, а освен това имам главоболие и ръцете ми треперят? Тя иска да се изложа…“
Тези мисли някак й дадоха сила. Не, не и пак не! Колко пъти се бе отдавала на стихията на мексиканската музика. Някога това бе единственият изход от една прекалено болезнена и унизителна действителност.
Консепсион щракна с пръсти, давайки знак на музикантите. След това отметна глава назад.
— Харабе тапатио1, момчета! — след което се обърна към партньора си: — Елате, господине… готов ли сте?
Музиката неочаквано бе станала твърде силна и китарите вече почти не се чуваха, заглушавани от по-звучните инструменти. Този народен танц с постоянно менящо се темпо бе може би един от най-популярните в Мексико.
Джини вдигна глава и погледна партньора си. Зъбите му отново проблеснаха.
— Живях доста години в Ню Мексико, зная го.
Странно как, без да ги управлява, нозете й налучкаха ритъма и започнаха да го следват. Ръцете й, които само до преди малко бяха изтръпнали, неочаквано се отпуснаха и заизвиваха, а пръстите й щракаха в такт с музиката.
Музикантите и останалите танцьори спонтанно започнаха да пляскат с ръце и да надават традиционните ликуващи викове. Това също бе една част от Мексико, забавленията с танци, които караха селяните да забравят безутешния, мизерен живот.
Движенията, кокетните жестове, разлюлените поли… с разгарянето на танца Джини си спомни всичко това. Забрави самата себе си, съвсем като преди. Вече изобщо не обръщаше внимание на Консепсион, нито на партньора си, а се остави да бъде носена от ритъма на музиката.
Въпреки късния час се намериха и други, които пожелаха да се присъединят към тях. Дворът се изпълни със смеещи се, разгорещени двойки. Тя вече почти не забелязваше смяната на партньорите и на темпото — ту по-бързо, ту по-бавно. От време на време някой мъж я притискаше към себе си, после отново танцуваше сама, пленителна и предизвикателна. Когато Консепсион събу обувките си, Джини я последва. Вече й бе безразлично дали е наблюдавана и какво си мислят другите.
— Изобщо не подозирах, че Джини умее да танцува така! Уилям, тя изглежда се е забравила! — извика Соня.
Сега сенаторът стоеше до съпругата си и въпреки че по челото му все още имаше бръчки на безпокойство, той прошепна на жена си да не се безпокои.
— Забелязах, че малката приятелка на домакина ни е също толкова отдадена на танца. Не се безпокой, скъпа. След тази вечер мексиканските танци ще предизвикат фурор.
— Но… — Соня преглътна възраженията си, виждайки, че все повече от гостите, които тя бе смятала за улегнали и консервативни, скачаха на крака, сякаш не можеха да устоят на изкушението. Изглежда всички се забавляваха чудесно. Танцьорите се смееха, а останалите пляскаха с ръце, надавайки ликуващи викове „оле“. Келнерите, незабележимо промъкващи се между танцьорите, носеха още и още вино. За своя собствена изненада Соня се улови, че желае да се присъедини към останалите.
А там, в средата на танцуващите бе, Джини, която се оплакваше от главоболие и умора. Лицето й бе поруменяло, до преди малко грижливо прибраните къдрици падаха по раменете й. Изглеждаше сякаш никога няма да се умори и дори бе започнала да се смее.
Соня ядосано се чудеше къде е господин Мърдок, който отначало бе такъв изряден домакин, а сега сякаш бе потънал в земята, откакто един прислужник се приближи към него, за да му прошепне нещо.
— Уилям — поде тя, а съпругът й, който не откъсваше очи от танцуващите, прошепна, че ще й обясни всичко по-късно.
— Разбира се, говорих с Мърдок. Странен човек… и може да бъде опасен. Изглежда знае твърде много. Но поне мисля, че е честен. Освен това е благосклонен към Джини. Надявам се тя да не провали всичко с вечните си оплаквания от главоболие и мигрена…
— Уилям!
Той каза доста раздразнено:
— Е, вече знаеш какво мисля! Понякога ми се иска… да бях накарал Сарканов да почака. Щеше да… какво ще кажеш да поговорим за това малко по-късно? Танците стават все по-необуздани. По-добре да не изпускаме сцената от очи.
Танците наистина ставаха все по-необуздани, а Консепсион и Джини сега стояха една срещу друга. Сам Мърдок, който гледаше от прозореца, заобиколен както винаги от телохранителите си, сбърчи чело.