Огледах се и видях, че е абсолютно права. Стоях в сянката на виенското колело „Каролайна“. И двамата бяхме в сянка.
— Не тази сянка, глупчо. Над бъдещето ти. Ще изпиташ глад.
Вече го изпитвах, но големият хотдог скоро щеше да го утоли.
— Много интересно, госпожо… мм…
— Розалинд Голд — представи се тя и ми подаде ръка. — Но можеш да ме наричаш Рози. Всички ми викат така. Само че през сезона… — Тя влезе в образ, което означаваше, че заговори като женски вариант на Бела Лугоши. — Приз зезона съм… Фортуна!
Стиснах дланта й. Ако беше с цигански костюм, на китката й щяха да дрънчат половин дузина златни гривни.
— Много ми е приятно. — И като се опитах да подражавам на акцента й, добавих: — Драгу ми е, гуспожу… Девин!
Тя дори не се усмихна на опита ми за шега, а подхвърли:
— Ирландско име, а?
— Да.
— Ирландците са тъжни хора и мнозина са прорицатели. Не знам дали спадаш към тях, но ще срещнеш човек, който вижда в бъдещето.
Всъщност в момента изобщо не бях тъжен, а изпълнен с щастие… и с непреодолимо желание да отхапя от сочния хотдог (сервиран с много чили по желание на клиента). Да, работата тук щеше да е вълнуваща. Вероятно нямаше да е толкова вълнуваща, когато ми се наложеше да мия тоалетните в края на натоварен ден или да чистя повръщано от седалките на въртележката, но засега всичко беше съвършено.
— Тренираш за ролята на пророчица ли? — подхвърлих.
Тя се изправи в цял ръст, който едва ли надвишаваше метър и петдесет и седем.
— Не е роля, млади момко — произнесе, придържайки се към натруфената реч на панаирджийска гадателка. — Всеизвестно е, че евреите са най-способните медиуми. — Изостави маниерниченето и добави: — Пък работата ми в Джойленд е за предпочитане пред гледане на ръка на тротоара на Второ Авеню. Тъжен или не, харесвам те. Излъчваш добри вибрации.
— Една от любимите ми песни на „Бийч Бойс“.
— Но те очаква голяма мъка. — Замълча, което бе изпитан трик за по-голям ефект. — И може би опасност.
— Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?
Уенди беше красива и тъмнокоса.
— Не — отсече Рози, а следващите й думи ме втрещиха. — Тя е в миналото ти.
„Виж я ти дъртата откачалка!“ — помислих си ядно.
Заобиколих я, като внимавах да не се допра до нея, и продължих към караваната. Госпожата несъмнено беше шарлатанка, но все пак физическият контакт с нея не беше за препоръчване.
Само че от Фортуна нямаше отърване — закрачи редом с мен и продължи да дърдори:
— В бъдещето ти виждам момиченце и момченце. Момченцето има куче.
— Щастлива хрътка, обзалагам се. И сигурно се казва Хауи.
Тя не обърна внимание на нескопосаната ми шега.
— Момичето е с червена шапка и носи кукла. Едното хлапе е надарено с прозрение. Не знам кое. Скрито е от мен.
Почти не чух тази порция от излиянията й. Мислех си за предишното й послание: „Тя е в миналото ти.“
По-късно установих, че предсказанието на мадам Фортуна не е съвсем точно, но тя наистина притежаваше дарбата да вижда бъдещето и в деня, в който се явих на интервю за работа, тази дарба работеше на пълни обороти.
♥
Назначиха ме. Господин Дийн остана доволен от свидетелството ми от Червения кръст, удостоверяващо, че мога да оказвам първа помощ. Бях изкарал курса през лятото, когато навърших шестнайсет. Тогава го кръстих „Лятото на моята скука“. През дългите години, изминали оттогава, разбрах, че скуката има много измерения.
Осведомих господин Дийн кога приключват изпитите ми и му обещах да бъда в Джойленд два дни по-късно, за да бъда включен в екип и да започна обучението си. Стиснахме си ръцете и той ме приветства с добре дошъл. За миг се почудих дали няма да ме подкани заедно да излаем като Щастливата хрътка или подобно, но този дребен човечец с проницателен поглед и с гъвкава походка ми пожела приятен ден, после излезе заедно с мен на малката циментова площадка пред службата за набиране на персонал. Заслушах се в тътена на вълните, вдъхнах влажния солен въздух и отново изпитах възбуда и нетърпение лятото да настъпи по-скоро.
— Вече си в развлекателния бизнес, млади господин Джоунс — рече новият ми шеф. — Сега лунапарковете не са като едновремешните, но пък и не са чак толкова различни. Знаеш ли какво означава да работиш в увеселителен парк?
— Не съвсем, господине.
Очите му бяха сериозни, но по устните му трептеше усмивчица.
— Означава лапнишараните да си тръгнат доволни от тук. Впрочем ако някога чуя да наричаш посетителите „лапнишарани“, ще изхвърчиш мълниеносно. Аз имам право да им казвам така, защото съм в развлекателния бизнес, откакто пораснах достатъчно, че да се бръсна. Те са си лапнишарани не по-различни от селяндурите от Оклахома и Арканзас, които се стичаха на панаирите, където работех след Втората световна война. Хората, които идват в Джойленд, носят по-хубави дрехи, карат фордове и фолксваген комби, вместо фермерски пикапи, но самата атмосфера ги превръща в лапнишарани със зяпнали усти. Ако не го постигаме, значи не си вършим работата. Но за вас те са чинчили. Ако го чуят, ще направят асоциация с нещо луксозно, но ние с вас знаем за какво иде реч. Те са зайци, господин Джоунс, хубави угоени зайци, които търчат от атракцион към атракцион вместо от дупка към дупка.