Това не е от последната страница на „Независимая газета“. Това е от „Скучната пролет на Иван Бунин“, написана в Приморските Алпи през 1923 година. Тук има дори текстуално съвпадение с Фаулз, чиято героиня ненавижда „новата класа“ именно „с всичките й автомобили“. Само че героят на Бунин нарича тази нова класа „нови твари“ и има предвид червените комисари. Още един „совок“ — това е Холдън Колфийлд от романа на Селинджър, който се измъчва с неясни въпроси, вместо с ослепителна усмивка да продава банани на някоя станция на нюйоркското метро. Между другото и той, кой знае защо, споменава нещо за автомобилите, говорейки за „гнусните типове… които знаят само да се хвалят колко мили могат да изминат с тъпата си кола само с един галон гориво…“
Миранда и приятелите й от романа на Фаулз, совките на Александър Генис, Васисуалий Лоханкин и Холдън Колфийлд — това са явления с една и съща природа, но с различно качество. „Совок“ изобщо не е съветски или постсъветски феномен. Това е просто човек, който не приема борбата за пари или социален статус като цел в живота. Той с гнусливо недоверие се взира в суетата на света зад прозореца, не иска да стане част от него и, колкото и смешно да звучи в случая с Васисуалий Лоханкин, живее за духа, макар и не задължително за истината. Такива странни мутанти са съществували във всички времена, но са били изключения. В Русия това задълго стана правило. Съветският свят беше толкова подчертано абсурден и обмислено нелеп, че да го приеме за окончателна реалност не би могъл дори и някой пациент на психиатрична клиника. И се получи така, че у жителите на Русия, дори без задължително да са интелигенти, автоматично — без всякакво тяхно желание и участие — възникна излишен, нефункционален психичен етаж, онова допълнително пространство за осъзнаване на себе си и света, което в естествено развиващите се общества е достъпно само за малцина. За живот по закона на играта на стъклени перли е нужна Касталия. Русия от близкото минало беше тъкмо един огромен сюрреалистичен манастир, чиито обитатели стояха не пред проблема за социалното оживяване, а пред лицето на вечните духовни въпроси, зададени в уродливо-пародийна форма. „Совок“ влачеше дните си много далеч от нормалния живот, но затова пък близко до Бога, присъствието на който той не забелязваше. Живеейки в най-близкото до Едем бунище, совките заливаха с портвайн принудително отворените си духовни очи, докато не почнаха да ги гонят от вишневата градина, заповядвайки им да изкарват хляба си с пот на челото.
Сега този нефункционален апендикс на съветската душа се оказа недопустим разкош. Миранда отиде да защитава Белия дом и след известно време се озова в ръцете на хвърлилия комсомолската значка Калибан, който й прегради всички познати маршрути с непроходима стена от търговски сергии.
В романа на Фаулз Миранда загива, тъй че паралелът излиза тъжен. Но най-интересното е, че след две години Фаулз се връща към същата алюзия от Шекспир в романа „Магьосникът“, и там Миранда се оказва съвсем не Миранда, а Калибан — съвсем не Калибан. И всички остават живи, за ввсички се намира място.
Сигурно също така в края на краищата ще стигне мястото и в Русия — и за дългоочаквания Лопахин, който може би накрая ще ни се удаде да получим посредством кръстосване на множество Лоханкиновци, и за совките, погълнати от преживяването на тайната си свобода в тъмните алеи на вишневата градина. Разбира се, „совок“ ще трябва да се посвие, но цялата беда е там, че засега на негово място идва не homo faber, а тъмни криминални мутри, които можеш да приемеш за средна класа чак след петата чаша водка. Освен това на повечето днешни антагонисти на „совок“ никак не им е по силите да проумеят, че дребнобуржоазността — особено възторжената — не е станала по-малко пошла след краха на марксизма.
Остава само да се надяваме, че да осъзнаят тази проста истина ще им помогне забележителният английски писател Джон Фаулз.