Тази история със стоте кораба беше толкова невероятна, че френските капитани не повярваха, докато не седнаха на конете си или на гребни лодки и не отидоха до Локрист или Камаре Сен Жулиен, или други такива места, където можеха да се изкатерят на някоя височина и да видят корабите с очите си.
Минаваха дни. Небето беше оловносиво и дъждът продължаваше да вали. Британските кораби упорито не помръдваха от местата си. Жителите на Брест бяха уплашени до смърт, че те могат да се приближат към града и да започнат да го обстрелват. Но корабите не предприемаха нищо.
Още по-странни бяха новините, които идваха от други пристанища на Френската империя — Рошфор, Тулон, Марсилия, Генуа, Венеция, Флъшинг, Лориан, Антверпен и много други по-маловажни градове. Те също бяха блокирани от британски флотилии от по стотина бойни кораба. Това беше невъзможно. Събрани заедно, тези флотилии образуваха по-голям брой кораби, отколкото британците притежаваха. Всъщност дори повече бойни кораби, отколкото имаше по цялата земя.
По онова време най-високопоставеният офицер в Брест беше адмирал Демулен. Той имаше слуга, много дребен човек, не по-голям от осемгодишно дете, и смугъл, колкото смугъл може да бъде един европеец. Изглеждаше така, сякаш го бяха пъхнали във фурната и пекли твърде дълго, затова беше малко позагорял. Кожата му имаше цвят на кафеени зърна и вид на пресъхнал оризов пудинг. Косата му бе черна, щръкнала и мазна като костите и перата по онези части от печените пилета, които не стават за ядене. Името му беше Пероке (което означава папагал). Адмирал Демулен много се гордееше с Пероке, гордееше се с ръста, ума, ловкостта му и най-вече с цвета на кожата му. Адмиралът често обичаше да казва, че е виждал чернокожи, които изглеждат бели в сравнение с Пероке.
Пероке стоеше от четири дни на дъжда и наблюдаваше корабите през далекогледа си. Водата се стичаше по малката му униформена шапка и правеше шинела му застрашително тежък, като превръщаше вълната в кече, спускаше се на тънки струйки по опечената му мазна кожа, но той не й обръщаше никакво внимание.
След четири дни Пероке въздъхна, скочи на крака, протегна се, свали шапката си, почеса се продължително по главата, прозина се и каза:
Е, адмирале, това са най-странните кораби, които някога съм виждал. Не ги разбирам.
— Какво имаш предвид, Пероке? — попита адмиралът.
На възвишенията край Камаре Сен Жулиен заедно с Пероке стояха адмирал Демулен и капитан Жюмо и дъждът се стичаше по техните униформени шапки, превръщаше вълната на шинелите им в кече и пълнеше ботушите им с вода.
— Ами — започна Пероке, — корабите се държат на повърхността, сякаш морето е спокойно, а то не е спокойно. Духа силен западен вятър, който досега трябваше да ги е запратил в онези скали, но така ли е? Не. Корабите блъскат ли се? Не. Прибират ли платната? Не. Не мога да преброя всичките пъти, когато вятърът се смени, откакто съм тук, а какво направиха хората на корабите? Нищо.
Капитан Жюмо, който не обичаше Пероке и завиждаше за влиянието му над адмирала, се изсмя.
— Пероке е луд, адмирале. Ако британците наистина са такива безделници или невежи, както той твърди, от корабите им досега да са останали само купчини отломки.
— Това са по-скоро изображения на кораби — размишляваше Пероке, без да обръща внимание на капитана, — отколкото истински кораби. Но още по-странен, адмирале, е онзи кораб там, трипалубният, в най-северния край. В понеделник беше като останалите, а сега платната му са целите окъсани, бизан-мачтата я няма, а от едната страна има дупка.
— Ур-р-ра! — провикна се капитан Жюмо. — Някой храбър френски екипаж му е нанесъл поражение, докато ние с вас стоим тук и си говорим.
Пероке се усмихна.
— А мислите ли, капитане, че британците биха оставили френски кораб да се приближи към стотината им кораба и да го обстреля, а после спокойно да се отдалечи? Ха! Да можех да ви видя, капитане, как го правите с малката си лодка! Не, адмирале, моето мнение е, че британските кораби се стопяват.
— Стопяват ли се? — попита учуден адмиралът.
— Корпусът се е раздул като торба с прежда — каза Пероке. — А бушпритът и шпринтовото платно са клюмнали във водата.
— Каква идиотска безсмислица! — възкликна капитан Жюмо. — Как може кораб да се топи?
— Не знам — отвърна Пероке замислен. — Зависи от какво е направен.