Татко му знае за терориста с обувките, мерси много, дърта подслушваща вещице, искаше да каже Тъкър. Обърни се напред и млъкни.
— Взрив в обувките? — каза Джаксън.
Тъкър разбра, че ако някога стигнат до Лондон, няма никога да могат да се върнат. Поне не със самолет. Марк щеше да кихне два билета за презокеанския лайнер, освен ако Джаксън не бе чул нещо и за „Титаник“. В такъв случай Марк щеше да плаща за специално английско училище с общежитие, а Джаксън щеше да порасне там и да придобие изискан английски акцент.
— Да. Опитал се да взриви самолета с експлозив, скрит в обувките му. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че не му трябва много. Само колкото да пробиеш малка дупка в самолета. След което ФССССССК! Вакуумът ни изсмуква навън и ни пуска в средата на океана.
Джаксън погледна Тъкър. Тъкър направи физиономия, за да покаже, че старицата е смахната.
— Все по-благодарна се чувствам за това, че животът ми е към края си. Преживяла съм една световна война, но имам чувството, че теб те чака доста по-лошо от блицкриг, когато пораснеш.
Те застанаха пред скенера и помахаха весело на старата жена. А Тъкър започна да поднася простодушни и нелепи лъжи, с които да разсейва детето, докато се качат на самолета. Дори каза на Джаксън, че старицата е в пълна заблуда относно близостта на собствената си смърт, да не говорим за всички останали кончини, за които бе намекнала.
Тъкър не помнеше кога за последен път беше пътувал със самолет. В деня, в който заряза музиката, летя със самолет пиян, ядосан, разкъсван от угризения и ненавист към себе си, от Минеаполис до Ню Йорк, по време на който полет се опита да свали стюардесата и удари някаква жена, която му пречеше да сваля стюардесата, така че този полет се бе запечатал в паметта му. Тогава беше убеден, че стюардесата е отговорът на всичките му проблеми. Беше сигурен, че връзката им няма да просъществува дълго, но междувременно ще има много терапевтично чукане. А тъй като тя беше стюардеса, щеше да й се налага често да пътува, през което време той щеше да композира музика, а може би и да влезе в някое студио, което се намира близо до нейното жилище, и да възроди кариерата си. Всички тези неща й бяха неизвестни, докато той се опитваше да я сваля. Тя си мислеше, че той иска да я хване за задника, но нещата бяха много по-сложни и той се опитваше да го обясни на висок глас, през сълзи. Той я обичал.
Господи. Имаше късмет, че тя се оказа разумен човек. Можеше да се озове в съда в Ню Джърси. Вместо това се срещна с някого, после с още някого, родиха му се деца… Може би интуицията му за стюардесата беше вярна. Щеше му се да бе успял да й внуши, че двамата имат бъдеще, макар да не желаеше Джаксън да го няма.
Погледна към седалката до себе си. Момчето беше завито с одеяло, на ушите си имаше слушалки и гледаше пети пореден епизод от „Спондж Боб“. Беше доволен. Тъкър го бе предупредил, че филмът в самолета може да не му хареса, както се бе случило при последния му презокеански полет — пуснаха тъп филм, който не му се гледаше. Сега вече показваха всички тъпи филми, правени някога. Джаксън се захили, когато, доста преди баща си, разбра изобилието, което аудио-визуалната система предлагаше, и количеството боклуци, които можеше да изконсумира. Вече му се струваше, че полетът е прекалено кратък. Тъкър се отказа от романтичната комедия, която бе загледал. Доколкото успя да схване, проблемът между двамата главни герои, който им пречеше да бъдат заедно, се състоеше в това, че тя имаше котка, а той имаше куче и котката и кучето се дърлеха като куче и котка, което, посредством някаква мистериозна зараза, която филмът така и не успяваше да обясни, предизвикваше стопаните им също да се дърлят като куче и котка. Тъкър имаше предчувствието, че двамата ще успеят да изгладят проблемите в рамките на двата часа на филма. Не се притесняваше за тях. Но не успяваше да се задълбочи в — „Барнаби Ръдж“. Дикенс някак не се вписваше сред всички тези малки екрани, мигащи светлинки и миниатюрни кенове със сода.
Продължаваше да се чувства нещастен и не можеше да се отърси от чувството за надвиснала катастрофа, което, доколкото си спомняше, беше класически признак на нещо друго. Джаксън го бе превърнал в хипохондрик — постоянната увереност на сина му, че всяка кашлица или неясна болка е симптом на рак или на старост, не се отразяваше добре и на двамата, — но той беше почти сигурен, че потенето, аритмията и лошото предчувствие се дължат на внезапното му излизане от укритието. Знаеше, че хората, които се интересуват от него там, във виртуалния свят на догадките, го възприемат като саможивец, но той не се възприемаше така. Все пак излизаше навън, ходеше по магазини и барове, посещаваше ученически мачове, така че не беше някакъв Селинджър. Просто не свиреше и не общуваше със сериозни млади журналисти от разни списания, а повечето хора и без това не се занимават с такива неща. Но на летището се бе уловил, че се мотае с широко отворени очи и уста, така че може би наистина се явяваше някакъв Каспар Хаузер7, без да го съзнава. Самолетите също доста се бяха променили, освен това се бяха запътили за непознат голям град, където го очакваха бивша съпруга и дъщеря, която го ненавиждаше… Беше цяло чудо, че сърцето му успява да поддържа какъвто и да е ритъм, така че 7/4, ако този бе тактът, си беше екстра. Той остави книгата и потъна в нездрава, лепкава дрямка.
7
Каспар Хаузер (1812–1855) — така нарекли младежа, намерен през 1828 г. на пристанището в Нюрнберг. Една от загадките на XIX век. Никога не се разбрало откъде се е появил и защо развитието му е спряло на нивото на 2-годишно дете. По-късно в психиатрията с името „синдромът Каспар Хаузер“ наричат психопатологичния комплекс, който се наблюдава у хора, израсли в самота и лишени от общуване с хора в детството. — Бел.ред.