— Не знам защо — каза Ани, — но те е страх.
Нещо в пътуването до Гулнес напомняше на Тъкър за „Старият антикварен магазин“8. Не че имаше чувството, че пълзи през английската провинция, за да умре, макар английските влакове да не са много по-бързи от малката Нел и дядо й, които вървят пеша. (Влакът вече бе спирал три пъти и всеки път равнодушен мъжки глас им се извиняваше от високоговорителите.) Той обаче определено не бе в най-добрата си форма, пътуваше на север, а зад гърба си бе оставил страхотна каша. По-добре от всякога разбираше как се е чувствало едно болно момиче в деветнайсети век. Може би се разболяваше от нещо като душевно страдание или от някакъв екзистенциален вирус, каквито се бяха навъдили.
Тъкър искаше да вярва, че е честен със себе си и лъже само другите. И цял живот бе лъгал за Грейс. Нея също бе лъгал. Хубавото беше, че тези лъжи не бяха постоянни, че имаше периоди, в които не се налагаше да баламосва никого, но лошото беше, че тези периоди се дължаха на отсъствието на Грейс от вниманието му. Беше я виждал два-три пъти, откак се беше родила (един от които беше нейното ужасно гостуване в къщата им в Пенсилвания, за което Джаксън си спомняше с безкрайна нежност), и се стремеше, безуспешно, да мисли за нея колкото можеше по-рядко. И ето го — пътува в някакъв влак и отново лъже за Грейс.
Всъщност лъжите не бяха изненадващи. Няма как да води живот в трето лице — „Тъкър Кроу, полулегендарен саможивец, създател на най-великия и най-романтичния албум за любовна раздяла на всички времена“ — и да казва истината за голямата си дъщеря. А тъй като нямаше свой живот в първо лице и не бе имал такъв от онази нощ в Минеаполис, той просто трябваше да се отърве от нея. След като остави пиенето, тръгна на терапия, но продължи да лъже и терапевта си; или поне не направи нищо, за да му даде идея относно важността на Грейс, а на терапевта никога не му хрумна да изчислява времето. (Никой не бе правил тези сметки. Нито Кат, нито Натали, нито Лизи…) Все му се струваше, че да говори за Грейс би означавало да се откаже от „Джулиет“, а това той не можеше да направи. Когато навърши петдесет, започна да прави равносметки и, общо взето, постиженията му се изчерпваха с „Джулиет“. Той не харесваше албума, но имаше хора, които го харесваха, и това му стигаше. Съвсем нормално е човек да пожертва едно-две деца, за да запази славата си на музикант, при положение, че нищо друго не му е останало. Пък и Грейс не беше нещастна. Е, сигурно имаше сериозен проблем по отношение на бащите и на мъжете като цяло. И майка й или пастрокът й вероятно е трябвало да плащат за терапевт, както Кат бе плащала за неговия. Но според него тя беше красиво и умно момиче и щеше да се справи. Вече имаше приятел и професия, макар да не помнеше каква точно беше тази професия. Цената, която тя плащаше за бащината си суета, беше поносима. Ако Грейс обаче някога решеше да изложи родителските му провинения пред публиката на „Кой е баща ти?“ там едва ли щяха да споделят отношението му. Но светът е по-сложен и не се състои само от добри и лоши, от чудесни бащи и ужасни бащи. И слава Богу.
Ани се смръщи.
— Какво има?
— Опитвам се да разбера нещо.
— Мога ли да ти помогна?
— Надявам се. Кога е родена Грейс?
По дяволите, помисли си Тъкър. Някой се опитва да смята. Изпита едновременно ужас и облекчение.
— По-късно — каза Тъкър.
— По-късно от кого или от какво?
— Има неща, които не са ти ясни.
— Нима? Като например какво интересно има във възрастта на Грейс?
— Ти си умна жена, Ани. Ще стигнеш до отговора сама. Но аз не мога да говоря за това сега.
Той кимна с глава към Джаксън, който беше потънал в списанието си.
— О.
И когато срещнаха очи, той разбра, че тя беше съвсем близо до отговора.
Пристигнаха в Гулнес по тъмно. Помъкнаха багажа си към пиацата пред гарата, където ги чакаше зловонно такси. Шофьорът пушеше, облегнал гръб на колата, и когато Ани му каза адреса, той хвърли цигарата и изпсува. Ани направи безпомощна гримаса към Тъкър. Наложи се сами да сложат чантите си в багажника, или по-точно наложи се Ани и Джаксън да свършат това. Не му разрешаваха да вдига нищо.