Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Джунглата
Въведение
Източен Китай
1281 г. пр.Хр.
Гъста мъгла изпълваше долината и се стелеше по околните планини. Върховете, заобиколени от носената от лек ветрец бяла пелена, сякаш дишаха. Долу на земята гъстите гори бяха по-скоро форми и силуети, отколкото отделни дървета. По килима от листа и борови иглички не припкаха животни, не се чуваха и викове на птици. Всичко беше потънало в призрачно мълчание. Дори армейските коне бяха потиснати от това непроницаемо униние. Единственото, което издаваше тяхното присъствие, беше глухото чаткане на копито от време на време.
Слънцето започна бавно да изгаря мъглата и така, сякаш се издигаше от дълбините, най-горната част от покрива на крепостта се показа от бялата пелена и на човек му се струваше, че се рее над земята: Покривът от червени глинени керемиди блестеше от влага. Следващите, които щяха да се покажат, бяха извисяващите се около града стени. Зъбците им стърчаха подредени като драконови зъби. От известно разстояние лесно се различаваха пазачите, патрулиращи по стените с дълги копия, метнати небрежно на рамената. Знаеха, че армията на Великия хан е наблизо, но бяха спокойни, защото укрепленията на града бяха повече от достатъчно.
Казано е, че в Китай село без стена е като къща без покрив, затова всяко селце, независимо колко бе малко, имаше каменен вал или поне дървена ограда. Обсадата и вилазката се бяха превърнали в предпочитани методи за водене на война и тяхната тактика бе усъвършенствана в продължение на хиляди години сблъсъци.
Преди завоюването на Китай монголите се сражаваха като лека кавалерия, заливайки степите и избивайки своите врагове чрез светкавични атаки. Макар и неохотно обаче, се приспособиха към китайския начин за водене на война. Седмиците, месеците, а понякога и годините, нужни, за да се пробият стените на укрепен град, като се използват заловени роби, за да запълват рововете, и войници, за да блъскат с тарана под смразяващи облаци стрели, бяха противни на вродения им стремеж към бърза победа.
Ако всичко вървеше по план, а прогарящото мъглата слънце подсказваше, че ще бъде така, днес щеше да бъде използвана нова стратегия, която да превърне всяка цитадела в капан, от който не може да се избяга. Малкото военачалници в околността, които още не бяха обявили своята вярност към хана, скоро щяха да го направят или да се изложат на бързо унищожение.
Войската от петстотин конници и хиляда пешаци беше чакала една седмица в горите отвъд градските ниви. Реколтата беше прибрана, нивите — ниско орязани и пожълтели. Това осигуряваше на лъконосците в цитаделата отлична възможност да прострелят всеки, който е достатъчно глупав да се впусна в пряка атака. Другото важно за защитниците беше, че имат достатъчно храна, за да издържат дълга обсада. Ако зимата настъпеше, преди стените да са паднали, монголите вероятно щяха да се върнат на север в своята столица и нямаше да дойдат отново преди пролетта.
Генерал Кенбиш имаше заповед от хана да превземе този град, преди първите снегове да посипят с бяло покривите на неговия дворец. Макар че генералът не бе удостояван с присъствието на господаря, той никога не би го разочаровал, точно както би сторил, ако двамата бяха най-добри приятели. Единственото му желание беше великият вожд да не бе изпращал свой наблюдател, който да стане свидетел на битката. При това толкова грозен мъж, с жълтеникава кожа и голям клюнест нос — на туй отгоре очите му бяха като на дявола. Кенбиш обаче оцени брадата му. Той самият едва бе успял да отгледа увиснал мустак и няколко проскубани кичура от брадичката си, а долната част от лицето на наблюдателя беше скрита под гъсти черни къдрици.
За разлика от всяка друга обсада генерал Кенбиш не беше построил десетки нападателни стълби и кули, не бе изработил требушети1 и катапулти. Беше довел достатъчно роби, за да обслужват неговите войници, и издигна само две облицовани с дъски кули, разполагайки ги в полето извън обсега на градските лъконосци. На върха на кулите имаше големи медни конуси, отворени към небето. Вътрешността на всеки от тях бе покрита с фин слой сребро, излъскано така, че да блести ослепително като самото слънце. Под всеки се показваше дуло, подобно на малко оръдие, стърчащо от дървената кутия, която поддържаше два и половина метровите конуси. Цялата горна конструкция, хваната на четири и половина метра над земята с метална скоба, можеше да се върти и да се повдига със здрав кардан. Четирима от най-добрите хора на Кенбиш стояха на всяка от кулите. Ако пратеникът на хана имаше въпроси за тези странни приспособления, той ги пазеше за себе си.