— Наред ли е всичко? — попита го Кабрило.
— Аха.
— Елате! — чу се приглушеният глас на Лоулес от храма.
Тримата бързо влязоха в каменната сграда, висока само един етаж и неукрасена. Лоулес се беше спуснал наполовина по рамото на стълбището, изсечено в скалата, което водеше към долните помещения на комплекса. Беше се привел и осветяваше с фенерчето тялото на млад мъж.
Беше рус, с няколкоседмична брада. Носеше камуфлажен панталон, червена тениска с дълги ръкави и високи обувки. По тялото му нямаше следи от рана и ако не беше смъртната бледност, човек лесно можеше да сметне, че си почива. Мак Ди внимателно го дръпна напред. На гърба му имаше четири дупки от куршуми. Вероятно не го бяха убили веднага, защото иначе нямаше да успее да се подпре на стената. А може би това беше направила Солей като израз на последна почит.
— Това е Пол Бисонет — обясни Смит. — Често й беше партньор в катеренето.
— Vaya con Dios26 — измърмори Мак Ди.
— Ами Солей? — попита Линда.
— Или е продължила да бяга, или е някъде там долу — посочи стълбите Кабрило.
Предхождани от лъчите на фенерчетата и с извадени пистолети, защото проходът беше прекалено тесен за автоматите, трима от тях започнаха да се спускат предпазливо по стълбите. Кабрило беше наредил на Мак Ди да остане горе, за да им пази гърба.
За разлика от голите стени на помещението горе, стълбището беше украсено с претрупани митични и геометрични фигури. Когато стигнаха долу, се озоваха в друго помещение без прозорци, но тук имаше каменна пейка, която опасваше три стени, а пред четвъртата имаше огнище. Беше покрито с мозаечни плочки в тъмночервено и яркожълто, които не бяха изгубили лъскавината си въпреки изминалите години. Една врата водеше към друго стълбище. То имаше подобни на прозорци отвори, които гледаха към буйния поток под краката им.
На следващия етаж откриха малки помещения, подобни на затворнически килии — вероятно това са били жилищата на монасите. Имаше и кухня с вградена печка и огнище по средата, което вероятно е било използвано за варене на ориз.
Отвъд се намираше онова, което сигурно беше главният храм. Сега беше гол, но някога сигурно е бил тежко позлатен, с хубави килими по подовете и богато украсена статуя на Буда върху подиум, извисяваща се над монасите. Всички прозорци имаха тесни балкони с богато украсени каменни перила.
— Уха! — Линда направо се ококори, когато погледна към пролома.
На противоположния връх, където бяха стояли, когато за пръв път видяха храма, монасите бяха изсекли лицето на Буда в живата скала. Образът не беше предаден точно, сякаш беше работа, която още не е довършена. Някои части бяха красиво скулптирани, докато други представляваха просто груби очертания.
— Сигурно са висели на някакъв вид сбруя, за да работят по главата — подхвърли Кабрило.
— Това място трябва да попадне в списъка на ЮНЕСКО със световното културно наследство — каза Линда.
— Може би точно това са правили Солей и…
Защо продължаваше да забравя името на горкия младеж?
— Пол — помогна му Линда.
— Може би затова са дошли тук.
Смит се беше заел да проучва платформата, върху която някога се бе издигала статуя. Беше направена от плътно прилепващи дървени талпи, търкани вероятно с пясък, докато станат гладки като стъкло. Ветровете и дъждовете, нахлуващи през отворените прозорци, бяха изровили и изцапали онази част, която беше най-близо до тях, но онези, които не бяха изложени на стихиите, бяха запазили следи от майсторството и любовта, вложени в тяхната изработка.
Когато се вгледа по внимателно, Кабрило видя, че изложената на стихиите част беше строшена. Дървото беше откъртено и няколко парчета се търкаляха между листата, които вятърът бе довял в помещението. Заради възрастта на дървения подиум не беше възможно да се определи кога е извършен този вандалски акт. Хуан се доближи до Смит и надникна в дупката. Скривалище за онова, което монасите са смятали за свое най-свято притежание — без съмнение някаква реликва.
Дали това е търсила Солей, религиозно съкровище, което е било отдавна ограбено? Струваше му се ужасно пилеене на време и сили. Той се обърна, поклащайки тъжно глава.
Имаше още един етаж на комплекса под главния храм. Това беше онази част, отчасти рухнала в реката. Когато минаха от стълбището през вратата, се озоваха на платформа, извисяваща се на може би три метра над беснеещите води. Скалата беше мокра от пръските и хлъзгава от мъха, който я покриваше. Под тях се виждаше скелетоподобната рамка на водното колело, а около тях стояха останките на някаква машина, направена от желязо, които бяха толкова проядени от ръждата, че при докосване се разсипваха на прах.