Въжето започна да потрепва в бавен ритъм и му трябваше известно време да осъзнае, че вместо да ги отстрелят като пилета, бирманските войници дърпаха него и Мак Ди нагоре. Вероятно ги очакваше съдба, пред която падането и удавянето в буйната река щеше да бъде по-малкото зло. Но докато беше жив и зад гърба му бяха Макс Хенли и цялата Корпорация, Хуан Кабрило никога не би се предал.
Двайсет и четири часа по-късно му се искаше да го беше направил.
На войниците им трябваха близо десет минути, за да изтеглят първо него, а после и Мак Ди от пролома. По това време Хуан вече усещаше рамото си като пронизано с нажежено копие, а ръцете и краката му горяха от гадното парене, причинено от отчаяното стискане на конопеното въже. Разоръжиха го още преди да стъпи на каменната площадка. Един войник размаха боен нож и сряза ремъка на REC7, докато беше още във въздуха. Друг измъкна неговия FN 5.7 от кобура на рамото и ножа за хвърляне от ножницата, закачена за бойната му сбруя.
Същото се случи и на Мак Ди, когато го издърпаха от дълбините. Той се беше оказал толкова по-напред по въжето от Кабрило, че когато то се скъса, неговият край го прекара през реката. Панталоните му бяха мокри от коленете надолу. Водата, макар и буйна, беше изиграла донякъде ролята на възглавница, която го бе спасила от размазване в скалите.
Бяха принудени да застанат на колене, докато двама ги държаха в шах с оръжията си, а трети доизвади оборудването им. Едва по пътя надолу бирманците откриха, че ключицата на Кабрило е счупена, и един от войниците се зае с ръце да събира двете половини, докато костите не се наместиха.
Болката беше силна, но едва когато счупените половини се допряха и войникът го пусна, Хуан леко простена. Не можа да се сдържи. По това време откриха и изкуствения му крак. Войникът се обърна към офицер, който носеше слънчеви авиаторски очила, за да поиска указания. Размениха няколко думи, после войникът свали бойния крак на Хуан от чуканчето и го подаде на своя началник. Той го оглежда известно време, изпрати на Хуан усмивка, разкриваща гнилите му зъби, и хвърли изкуствения крайник през ръба на скалата.
Той нямаше представа какъв малък арсенал се криеше в крака и как Хуан бе планирал да отвлече хеликоптера с помощта на скрития в него пистолет. Просто искаше да му покаже, че е напълно безпомощен и че от този миг насетне армията на една от най-безскрупулните диктатури в света властва над съдбата му.
Кабрило трябваше да положи усилие, за да не допусне на лицето му да се изпише разочарованието, което изпита. Вместо да позволи на копелдака да схване колко много значи това за него, той вдигна с подчертано безразличие рамене и заоглежда околността, сякаш нямаше други грижи на земята. Ако устата му не беше толкова суха, щеше да се опита да засвири.
На офицера никак не му хареса, че демонстрацията му на власт и сила не е предизвикала очаквания страх, затова излая някаква заповед към войниците, които ги пазеха отзад. Секунда по-късно прикладът на един калашник се стовари върху тила на Хуан и светът за него изчезна.
Кабрило се свестяваше на пресекулки, будейки се и губейки отново съзнание. Спомняше си ужасната врява в руския хеликоптер и че няколко пъти го биха, но като че ли всичко това се беше случило на някого другиго — просто сцени от филм, който бе гледал много отдавна. Той така и не се разбуди достатъчно, за да се свести и да почувства истинска болка, нито да разбере къде се намира.
Когато се върна от бездната, първото усещане, което изпита, беше силна болка в тила. Повече от всичко искаше да опипа това място, за да се увери, че черепът му не е строшен и хлътнал навътре, защото беше уверен, че точно това се е случило. Обаче си наложи да устои на този подтик. Инструкторът в Кемп Пиъри, тренировъчния лагер на ЦРУ, известен и като Фермата, му беше казал веднъж, че ако се случи да попадне в плен и е несигурен за обстановката около себе си, трябва да лежи колкото може по-кротко, колкото може по-дълго. Това му позволи да си почине, но по-важното беше да разузнае къде го бяха завели.
Затова с тил, който плачеше за внимание, и други части на тялото, които пулсираха от болка, Хуан лежеше мирно, напрягайки се да разбере какво го заобикаля. Можеше да усети, че още е облечен, и по лекотата, с която дишаше, реши, че главата му не е покрита с качулка. Доколкото можеше да определи, лежеше на маса. Напрегна слух, но не можа да чуе нищо. Беше му трудно да се съсредоточи. Главата му туптеше в съзвучие с биенето на сърцето. Десетте минути се увеличаха и станаха петнайсет. Беше почти напълно сигурен, че е сам, затова реши да рискува и отвори очите си с по-малко от милиметър. Не можа да различи някакви форми, но видя светлина. Не яркото слънце по пладне, а сумрачният блясък на старомодна крушка с жичка. Отвори очи още малко. Виждаше гола циментова стена, която се опираше в голия циментов таван. И двете бяха покрити с модернистични пръски с различни форми а ла Джаксън Полък27, но цветът им беше един и същ — ръждивочервен. Хуан веднага разбра, че това по стените е кръв.
27
Амер. художник модернист, измислил абстрактния експресионизъм. Рисува, като капе и пръска платната. — Б.пр.