— Как така се оказа в нашата страна, и то въоръжен? Ние имаме толкова малко посетители от Съединените щати, че всеки миг знаем колцина се намират в нашите граници. А ти, приятелю, не би трябвало да си тук. Затова ми кажи, какво те води в Мианмар?
Една реплика от „Казабланка“ изскочи в главата на Хуан.
— Моето здраве. Дойдох тук заради минералните води.
Офицерът се изкиска.
— Много добре. Един от любимите ми филми. А Клод Рейнс28 казва: „Минералните води. Какви води? Тук сме в пустинята“. На което Боги29 отговаря: „Значи са ме осведомили зле“. Истинска класика. След това гласът му се пречупи:
— Муанг!
Маркучът се стовари два пъти в бърза последователност, като всеки път улучваше едно и също място на счупената ключица. Болката се стрелна нагоре от рамото на Хуан до върха на мозъка и той изпита усещането, че черепът му ще се пръсне по краниалните шевове.
— Господин Смит — продължи спокойно главният разпитващ, — споменах, че по мое мнение сте американец. Бих искал да разбера вашето отношение към мъченията. Мисля, че това е наболял въпрос във вашата страна. Някои смятат, че дори лишаването от сън и излагането на силна музика са жестокости. Какво е вашето мнение по въпроса?
— Напълно съм съгласен — бързо отговори Хуан.
— Естествено, човек във вашето положение ще подкрепи подобно мнение — отбеляза офицерът, а в ъгълчетата на устата му заигра усмивка. — Чудя се дали сте мислили така миналата седмица или да речем, вчера. Впрочем това няма значение. Не се съмнявам обаче, че сега горещо подкрепяте това мнение.
Той докосна някакъв механизъм под масата, така че плотът се наклони малко назад, повдигайки краката на Хуан на около трийсетина сантиметра над равнището на главата. Докато това се случваше, пазачът, застанал до масата, дръпна парчето плат, което я покриваше.
Отдолу се показаха няколко сгънати хавлии и четирилитрова пластмасова кофа.
— Това, което искам да узная — продължи офицерът, — е дали смятате заливането с вода за мъчение, а?
Хуан знаеше, че има много висок праг на болка. Беше се надявал да издържи няколкото дена, които смяташе, че ще са нужни на Макс да ги измъкне, обаче никога преди не бе подлаган на нещо такова, така че не знаеше как ще реагира. Като дете беше прекарвал безброй дни в плуване по крайбрежието на Южна Калифорния и макар че много пъти беше гълтал или вдишвал вода, никога не бе стигал толкова близо до удавяне, както сега.
Върху лицето му беше просната хавлия, същевременно две здрави ръце стиснаха главата му, за да не може да мърда. Сърцето на Кабрило заблъска. Мишците му се напрегнаха. Чу плискане на вода. Почувства няколко капки на врата си. След това влага по устните, скоро кожата му също беше мокра. Една капка се плъзна вътре в носа му и си прогори път до синусите.
Още вода беше изсипана върху кърпата и тя подгизна. Кабрило се опита да издиша през носа, за да попречи на водата да нахлува при деликатните мембрани. Няколко секунди, дори цяла минута се получаваше, но белите му дробове съдържаха само толкова въздух, а хавлията беше подгизнала, студена и влажна тежест, притискаща лицето. Накрая той остана без въздух, за да се бори срещу неизбежното, и водата нахлу в синусните му кухини. Заради наклона на масата тя се събра там и не продължи нататък из дихателните му пътища.
Това беше същността на заливането с вода. Да накараш жертвата да се почувства като удавник, без наистина да я удавиш.
Не беше въпрос на воля. Над това не може да имаш контрол. Когато синусите се напълнят с вода, мозъкът, който се е развил много от времето, когато първите примитивни риби са излезли на брега и са поели първата глътка въздух, знае, че тялото се дави. Това му е вродено. Хуан не можеше да контролира телесните си реакции така, както не можеше да накара черния си дроб да произведе повече жлъчка.
Главата му сякаш гореше отвътре, защото белите му дробове получиха конвулсии заради всмуканите малки количества вода. Усещането беше по-лошо от всичко, което можеше да си представи. Чувстваше се смазан, сякаш цяло море се беше плиснало в главата му, парейки и изгаряйки крехките алвеоларни торбички зад носа и над очите.