Но този дъжд! Този постоянен, неспирен дъжд!
В другия край на кабинета за прегледи Мануел наклони глава.
— Чувате ли?
— Чувам го, как да не го чувам! — отвърна Боби.
— Но не, заслушайте се.
Тогава го долови. Някакъв друг шум се смесваше с плющенето на дъжда, някакъв дълбок тътен, който постепенно набираше сила, докато накрая стана съвсем ясен: ритмичното боботене на хеликоптер. „Невъзможно е да летят в такова време“, помисли си тя.
Но звукът се приближаваше все повече и накрая хеликоптерът ненадейно изплува от мъглата над океана, прогърмя над главите им, направи завой и се върна към брега. Боби го видя как се люшва над водата близо до рибарските лодки, премества се към разнебитения дървен док и пак се насочва към плажа.
Търсеше място за приземяване.
Беше модел „Сикорски“ с голям търбух и синя ивица отстрани, на която пишеше „Строителство ИнДжен“. Това бе наименованието на строителната компания, която изграждаше нов курортен комплекс на един от крайбрежните острови. Говореше се, че курортът щял да бъде пищен и изисквал много работа. В строежа му, започнал преди повече от две години, участваха доста местни хора. Боби си го представяше — един от онези огромни американски курорти с басейни и тенискортове, където гостите щяха да спортуват и да си пият дайкирито, без никаква връзка с живота в страната.
Боби се зачуди какво толкова неотложно се е случило на острова, та да се налага хеликоптерът да лети в такова време. Видя през стъклото на кабината как пилотът въздъхва от облекчение, когато машината кацна на мокрия пясък. От хеликоптера изскочиха униформени мъже, които отвориха голямата странична врата. Боби дочу неистови крясъци на испански и Мануел я побутна.
Хората търсеха лекар.
Двама цветнокожи от екипажа носеха към нея безжизнено тяло, а зад тях един бял мъж командваше с креслив глас. Бе облечен в жълта мушама. Изпод бейзболната му шапка се подаваше червена коса.
— Има ли лекар тук? — извика той, докато Боби се приближаваше тичешком.
— Аз съм доктор Картър — отвърна тя.
Тежките дъждовни капки я шибаха по главата и раменете. Червенокосият се намръщи. Лекарката беше облечена в памучна фланела без ръкави и отрязани джинси. На гърдите й висеше стетоскоп, чиято слушалка вече бе ръждясала от соления въздух.
— Казвам се Ед Реджис. Човекът, който ви водим, е много зле, докторке.
— Тогава по-добре го закарайте в Сан Хосе — рече тя.
Сан Хосе беше столицата, само на двайсет минути по въздуха.
— Щяхме да го закараме, но в този дъжд не можем да прелетим над планината. Налага се да го лекувате тук.
Боби подтичваше край ранения, докато го носеха към клиниката. Беше още дете, едва ли имаше осемнайсет години. Тя повдигна подгизналата от кръв риза и видя дълбока рана на рамото му и още една на крака.
— Какво се е случило?
— Злополука на строежа — извика Ед. — Паднал. Прегазила го една от земекопните машини.
Младежът беше пребледнял и трепереше. Бе в безсъзнание.
Мануел стоеше до яркозелената врата на клиниката и махаше с ръка. Мъжете внесоха тялото и го положиха на кушетката в средата на кабинета. Мануел се зае да му слага система, а Боби насочи светлината към момчето и се наведе да прегледа раните му. Веднага прецени, че са доста сериозни. Беше почти сигурна, че момчето ще умре.
Раната на рамото беше дълбока и продължаваше надолу по тялото. Плътта беше разкъсана по краищата. Рамото беше изкълчено и се виждаха белезникавите кости. Второ разкъсване прорязваше плътните мускули на бедрото толкова дълбоко, че под тях се виждаше как пулсира бедрената артерия. Първото впечатление на лекарката бе, че кракът му е бил разпорен.
— Разкажете ми какво е станало — помоли тя.
— Не видях — отвърна Ед. — Казаха ми, че земекопната машина го е повлякла.
— Защото ми прилича на нападение от животно — каза Боби Картър, докато разглеждаше раната.
Както повечето лекари, работили в интензивно отделение, тя си спомняше съвсем ясно пациенти, които бе виждала още преди години. Два пъти бе лекувала подобни разкъсвания, първият случай беше двегодишно дете, нападнато от куче порода ротвайлер, вторият — пиян работник в цирк, натъкнал се на бенгалски тигър. Двете рани си приличаха. Имаше нещо характерно в пораженията, нанесени от животно.
— Животно ли? — учуди се Ед. — А, не. От машина са, наистина.