Трийсет и шест годишният посредник при сделки с недвижими имоти от Далас бе дошъл в Коста Рика със съпругата и дъщеря си за половин месец. Всъщност идеята да почиват тук беше на жена му. Седмици наред Елън му бе надувала главата с приказки за чудесните резервати в Коста Рика и колко добре щяло да бъде Тина да ги види. А после, когато пристигнаха, се оказа, че Елън си била записала час при някакъв пластичен хирург в Сан Хосе. Тогава за пръв път Майк Боуман чу колко добра и евтина била пластичната хирургия в Коста Рика и колко разкошни били частните клиники в Сан Хосе.
Естествено, избухна страхотен скандал. Майк смяташе, че жена му го е измамила, всъщност си беше точно така. Той категорично забрани Елън да си прави операции. Така или иначе, беше нелепо. Жена му бе едва трийсетгодишна и беше хубава. По дяволите, нали през последната си година в колежа „Райе“ бе спечелила конкурса по красота, а оттогава не бяха минали и десет години. Но в последно време Елън ставаше все по-несигурна и изнервена. И му се струваше, че напоследък се тревожи най-вече да не погрознее.
И с това да загуби всичко.
Ландроверът хлътна в една дупка на пътя и пръсна кал. От седалката до него Елън се обади:
— Майк, сигурен ли си, че не сме объркали пътя? От часове не сме зърнали жив човек.
— Преди петнайсет минути видяхме кола — отвърна й той. — Не помниш ли, онази, синята?
— Да, но пътуваше в обратна посока…
— Миличка, нали искаше пуст плаж? — каза Майк. — Тъкмо там отиваме.
— Дано — колебливо рече Елън и поклати глава.
— Да, тате, дано — обади се от задната седалка осемгодишната Кристина.
— Имайте ми доверие, на прав път сме. — Известно време той шофираше мълчаливо. — Красиво е, нали? Вижте каква гледка. Просто прекрасно.
— Бива си я — каза Тина.
Елън измъкна пудриерата си и се взря в огледалцето, като притискаше кожата под очите си. После въздъхна и прибра пудриерата.
Пътят започна да се спуска надолу и Майк Боуман се съсредоточи в шофирането. Внезапно някакво дребно черно петно профуча пред колата и Тина изпищя: „Виж! Виж!“, но то мигом се скри в джунглата.
— Какво беше това? — запита Елън. — Някаква маймуна ли?
— Може би е лемур — отвърна Боуман.
— Да я броя ли? — запита Тина и извади молив. Водеше си списък на всички животни, видени по време на пътуването, за да напише после съчинение в училище.
— Не знам — колебливо отвърна Майк.
Тина направи справка с илюстрациите в пътеводителя.
— Май не беше лемур — каза тя. — А поредният ревач. — Вече бяха видели няколко такива маймуни по пътя. — Хей! — извика тя по-оживено. — Тук пише: „Плажовете на «Кабо Бланко» често са посещавани от най-различни животни като ревачи и белолики маймуни, трипръсти ленивци и тропически миещи се мечки.“ Мислиш ли, че ще видим трипръст ленивец, а, татко?
— Сто на сто.
— Наистина ли?
— Просто виж в огледалото.
— Много смешно, татенце.
Пътят се спускаше надолу през джунглата към океана.
Майк Боуман се почувства като герой, когато най-сетне стигнаха плажа — дълъг към три километра полумесец, покрит с бял пясък и съвсем пуст. Той спря ландровера в сянката на палмите, които опасваха плажа, и извади кутиите с обяда. Елън се преоблече в бански костюм и въздъхна:
— Честна дума, не зная как ще ги сваля тези килограми.
— Изглеждаш чудесно, миличка.
Всъщност смяташе, че жена му е прекалено слаба, но се бе научил да не го казва.
Тина вече припкаше надолу по плажа.
— Ей, върни се да те намажа с плажно масло — викна подире й Елън.
— После — изкрещя Тина през рамо. — Ще видя дали има ленивец.
Елън Боуман огледа плажа и дърветата.
— Мислиш ли, че е в безопасност?
— Скъпа, няма жива душа наоколо — успокои я Майк.
— Ами ако има змии?
— О, за Бога — въздъхна Майк Боуман. — По плажовете няма змии.
— Е, може и да има…
— Мила — твърдо каза той. — Змиите са студенокръвни. Влечуги са и не могат да регулират телесната си температура. Там на пясъка сигурно е деветдесет градуса. Ако някоя змия запълзи по него, тя буквално ще се опече. Повярвай ми. Няма змии на плажа. — Той се загледа в дъщеря си, която подскачаше по склона, тъмна точица върху белия пясък. — Остави я. Нека се позабавлява.