(3)
Тази двойствена поредица от натрупани посредством опита знания, тази възможност за допир с видимо несъвместими светове се повтаря в природата ми във всички аспекти — аз съм двойствен, имам и второ лице заедно с първото. А вероятно и трето… Още по рождение у мен е заложен поглед отвъд всички локално и „национално“ обусловени перспективи, тъй че нищо не ми струва да бъда добър европеец. От друга страна, съм повече немец, отколкото всички сегашни немци от Райха — аз съм последният антиполитичен немец. Всъщност моите прадеди са били полски благородници — в този смисъл сърцето ми крие множество расови инстинкти — кой знае? — дори и liberum veto /невъзможността да бъдеш свободен/. Мислейки за това, колко често съм бил приеман за поляк и колко рядко — за немец — допускам, че принадлежа към шарените /angelsprenkelt — букв. „напръскан с боя“, в см. смесен, нечист като народност немци./ Но майка ми, Франциска Йолер, със сигурност носи немското у себе си, както и баба ми по бащина линия — Ердмута Краузе. Последната е изживяла младостта си в добрия стар Ваймар, при това повлияна от Гьотевия кръг. Нейният брат Краузе, професор по теология в Кьонигсбергския университет, е бил поканен след смъртта на Хердер да заеме поста главен интендант във Ваймар. Напълно е възможно нейната майка и моя прабаба да се споменава на страниците на Гьотевия младежки дневник под името Мутген. Тя се е оженила повторно за интенданта Ницше в Ейленбург, родила е същия ден, в който в града влязъл Наполеон и се настанил там със своя Генерален щаб. Като саксонка тя е била голяма почитателка на Наполеон — може би и аз съм такъв. Баща ми, роден през 1813, почина през 1849 година. Преди да стане проповедник в общината Рьокен, недалеч от Лютцен, той е живял няколко години в двореца Алтенбург, където е бил домашен учител на принцесите. Всъщност негови ученички са Хановерската кралица, Великата княгиня Константин, Великата херцогиня фон Олденбург и принцеса фон Заксен-Алтенбург. Той бе изпълнен с дълбока почит към пруския крал Фридрих Вилхелм IV, от когото получи и длъжността си — събитията от 1848 година го огорчиха много. Самият аз съм се появил на бял свят в деня на раждането на споменатия крал, 15 октомври, затова получих както подобава (и колко евтино!) Хоенцолерновотс име — Фридрих-Вилхелм. Това имаше и своята добра страна — през цялото ми детство рожденият ми ден беше и официално празник. Разглеждам факта да притежаваш такъв баща като несъмнена привилегия — струва ми се дори, че тя е в основата на всички привилегии, които имам — без да смятам тук живота, великото да, с което го утвърждавам. И най-вече привилегията, че за мен беше безкрайно лесно, само с цената на малко изчакване да навляза в света на висшите и нежните неща — там съм просто у дома си, там се освобождават най-съкровените ми страсти. Това, че за тази своя привилегия едва не заплатих с живота си, не е без значение. За да разбере човек нещо от моя Заратустра, вероятно би трябвало да изпадне в същите условия, в които съм бил аз — да е бил с единия крак отвъд живота…
(4)
Не успях да овладея изкуството да действам против себе си: може би и това дължа на несравнимия си баща — дори и тогава, когато става дума за висши ценности. Освен това, колкото и нехристиянски да изглежда, не съм забелязал и следа от лошо чувство у някого към мен — много често обаче съм съзирал следи от прекомерно добро чувство. За това именно говори и досегашният ми опит — в състояние бях да успокоя и мечка, пред мен и шегобийците ставаха благоприлични… През седемте години, в които преподавах старогръцки във висшите класове на Базелското педагогическо училище, нямах дори и най-малък повод да накажа своите ученици: и най-мързеливите при мен бяха съвършено прилежни. Учех се от случая — трябва да съм неподготвен, за да стана господар на себе си. Инструментът бе толкова заглъхнал, колкото e способен само инструментът „човек“ — разболявал се при всяка несполука да изтръгна верния тон. А колко често изтръгвах от хората-инструменти звуците, които самите те не бяха още чували?… В това отношение най-забавен бе рано починалият Хайнрих фон Щайн, който веднъж се появи при мен в Силс Мария след прилежно измолен тридневен отпуск, като същевременно убеждаваше всекиго, че не бил дошъл заради Енгадин. Този великолепен мъж, който с цялата си едностранчивост на пруски юнкер бе затънал в блатата на вагнерианството (а също и на Дюринг!), в онези дни бе просто преобразен от бурната свобода, като някой, който изведнъж дарен с криле, сякаш е полетял в своите висоти. Казах му, че причината е чистият въздух, че не напразно сме на 6000 стъпки над Байройт — той не искаше да ми повярва… Ако все пак срещу мен са извършвани някои дребни низости, не смятам, че „волята“, а особено злата воля, е била основание за тях — по-скоро бих упрекнал добрата воля, за която вече споменах. Опитът ме кара да се съмнявам изобщо в т.нар. „безкористни подбуди“, а също и в теоретичната и практически прилагана „любов към ближния“. Тя ми изглежда като слабост, като невъзможност за съпротива към всякакъв дразнител — само при декадентите съчувствието е добродетел. Аз отправям към съчувстващите предизвикателството, че от известна дистанция срамът, почитта и нежното чувство постепенно се изгубват, че състраданието, разгледано отблизо, намирисва на простащина и е признак за лоши маниери — при определени обстоятелства състрадателните ръце действат разрушително за една велика съдба, пречат на усамотяването й сред страдащите, възпират привилегията за поемане на тежка вина и отговорност. Преодоляването на състраданието аз отнасям към най-благородните добродетели: съчиних един случай като „Изкушението на Заратустра“, където той, заплашен от съдбовния грях на състраданието, стремящо се да го откъсне от самия него, събира последни сили и му се противопоставя. Да останеш тук господар на себе си, да запазиш висотата и величието на своето дело от множеството низки и недалновидни страсти — това е проверка, може би последната, на която е подложен Заратустра — това е и същинското доказателство за неговата сила…