(7)
Войната е друго нещо. Самият аз съм войнствен тип. За мен нападението е инстинкт. Да можеш да бъдеш враг, да си враг — това предполага една силна натура, във всички случаи то би трябвало да е заложено в нея. Тя се нуждае от съпротива, следователно тя търси съпротива — агресивният патос е част от силата по същия начин, по който отмъстителността и скритата омраза са част от слабостта. Например жената е отмъстителна — това, заедно с възбудата, която тя изпитва при чуждо затруднение, се определя от нейната слабост. Силата на нападателя търси в нужното й противодействие своята мяра — всеки растеж се издава именно чрез търсенето на мощен противник — или на сериозен проблем — защото един философ с войнствена натура изисква проблеми, които предлагат двубой, Задачата не се състои в това, да станеш господар на противоречията изобщо, а да властваш над онези, за решаването на които можеш да вложиш цялата си сила, гъвкавост и военно изкуство — над равен противник… Равенство между враговете — първата предпоставка за справедлив дуел. Там, където презираш, не можеш да воюваш; където заповядваш, където виждаш нещата под себе си —
няма за какво да воюваш. Моята войнствена практика съдържа четири правила. Първо: Нападам само неща, които и природата си носят победата — просто чакам обстоятелствата, при които те ще станат победоносни. Второ: Нападам само неща, за атаката срещу които не бих намерил съмишленици, където съм изправен сам, където единствено аз мога да се компрометирам — това е моят критерий за справедливо действие — не съм направил и една единствена стъпка, без да се компрометирам. Трето: Никога не нападам отделната личност — просто я разглеждам като увеличително стъкло, през което се вижда едно общо, коварно и трудно достъпно бедствие. В този смисъл нападнах Давид Щраус /Давид Щраус (1808–1874) — на 27 години написва труд за живот на Исус, където разглежда евангелията като несъзнателно митологизиране, осъществявано в прахристиянските общини. Лекциите му повлияли върху младия Ницше. Вече 64 годишен Щраус извънредно смекчава своята едностранчива теория, издавайки нова версия на книгата си под заглавие „Животът на Исус, обработен за немския народ“. Частичното предаване ш първоначалната идея предизвиква „свещения гняв“ у Ницше Той пише памфлета „Давид Щраус, привърженик и писател“./, по-скоро нападнах успеха на една слаба поради закъснението си книга за немското „образование“ — защото залових това „образование“ на местопрестъплението — в конкретните му действия… В този смисъл нападнах и Вагнер — по-точно фалша, инстинктивното „полузло“ в нашата „култура“, която смесва „рафинираното“ с „богатото“, „късното“ с „великото“. Четвърто: Нападам само неща, при които всички личностни различия се изключват, където отсъстват всякакви лични причини, дължащи се на несъвършен опит. Напротив — при мен нападката е доказателство за благосклонност, при определени обстоятелства — дори за благодарност, Това, че свързвам името си с нещо, с някаква личност — това е моето почитание, моето отличие. А дали това свързване е за или против — това не е от значение. Ако обявявам война на християнството, то е защото във връзка с него не съм преживял никакви съдбовни чувства или мъчнотии — на сериозните и истински християни съм гледал винаги с уважение. Самият аз — непреклонният противник на християнството — съм далеч от това да упреквам някого за нещо, което всъщност е хилядолетна съдба.