Отвъд главната улица, пътят минаваше успоредно на залива и стигаше до тесен нос, от който се откриваше прекрасна гледка към града, сгушен в полите на черни планини, сякаш в гигантска длан. Самият залив беше черен и непристъпен. Единствено плискането на водата подсказваше какво има там. Градът обаче беше чудесно ярък и уютен на вид, убежище, изпълнено с топлина и светлина в безкрайната арктическа нощ.
Удовлетворен от това начално разузнаване, се върнах в хотела, изядох една изумително скъпа вечеря и с благодарност се мушнах в леглото.
През нощта ме събуди буря. Промъкнах се до прозореца и надникнах навън. Видях бясна снежна виелица. Вятърът виеше. Светкавици прорязваха небето. Не бях виждал мълнии по време на снежна буря. Промърморих нещо от рода на „Исусе Христе, къде съм попаднал?“, върнах се в леглото и се скрих дълбоко под завивките. Не знам по кое време се събудих, но задрямвах и се будих в продължение на може би час, преди да ми дойде на ум, че няма да разсъмне. Станах и погледнах през прозореца. Бурята още бушуваше. На паркинга на полицията долу, видях две полицейски коли, на които пишеше „POLITI“, заровени в преспите почти до покривите.
След закуска се осмелих да изляза във виелицата. Улиците бяха пусти, снегът се трупаше пред входовете. Вятърът правеше с града каквото си иска. Уличните лампи премигваха и се клатеха, хвърляха гърчещи се сенки на снега. Коледната украса подрънкваше. Някаква картонена кутия прелетя през пътя пред мен и после се понесе високо над пристанището. Беше ужасно студено. На една открита улица, водеща към носа, отново ми се прииска да си бях купил руската шапка. Вятърът не утихваше. Носеше дребни частици лед, които бодяха бузите ми и ме караха да се задъхвам. Имах един шал, който увих около физиономията си, като бандит, и продължих нататък, почти облягайки се на вятъра.
Малко по-нататък сред снежната вихрушка, видях фигура. Беше с руска шапка, отбелязах с интерес. Щом се приближи, дръпнах шала надолу, за да поздравя весело: „Хапе тук, навън, а?“ или нещо подобно, но човекът ме отмина, без дори да ме погледне. На стотина метра по-нататък отминах още двама души, мъж и жена, които крачеха уверено към града, но и те ме отминаха, сякаш бях невидим. Странни хора, помислих си.
Носът се оказа скучен — бъркотия от складове и малки докове за ремонт на кораби, над които се издигаха два стенещи крана. Канех се да се връщам, когато забелязах стрелка, която показваше пътя към нещо, което се наричаше „Меридианстьотен“. Реших да го проуча. Тръгнах по тясна уличка към водата. Тук, без никаква преграда към бушуващото море, вятърът беше още по-безмилостен. На два пъти почти ме вдигна и ме пренесе няколко метра. Единствено палците на краката ми оставаха допрени до земята. Открих, че ако разперя ръце, мога да се придвижвам напред по подметки, като ветроход. Беше най-чудесното забавление. Нарекох го уиндсърфинг за скъперници. Прекарвах си чудесно, докато неочакван порив на вятъра не отнесе краката изпод тялото ми. Ударих си главата в леда толкова силно, че си спомних къде оставих ключа от бараката за въглища миналото лято. Болката и мисълта, че нов порив на вятъра може да ме отвее в морето като картонената кутия, която бях видял преди малко, ме накара да изоставя спорта и да продължа благоразумно към „Меридианстьотен“.
„Меридианстьотен“ беше обелиск на малко възвишение сред гробище от складове. По-късно научих, че това е мемориал, издигнат, за да се отбележи приключването, на същото това място, през 1840 година, на първото научно измерване на обиколката на земята. (Хамерфест е известен и с това, че е първият европейски град, в който е монтирано електрическо улично осветление.) Покатерих се на обелиска с усилие, но снегът навяваше толкова силно, че не можах да прочета надписа. Върнах се в града и си казах, че ще отида пак някой друг ден. Така и не отидох.
Вечерта хапнах в ресторанта на хотела, който беше и бар, а после пих бира по за петдесет йоре глътката и си мислех, че несъмнено всеки момент обстановката ще се оживи. В края на краищата, беше Нова година. Барът обаче приличаше на погребално бюро, в което се сервират напитки. Двама благи на вид мъже с якета от еленова кожа седяха на по чаша бира и гледаха мълчаливо в пространството. След време си дадох сметка, че има още един клиент, сам, в един тъмен ъгъл. Единствено огънчето на цигарата му издаваше, че е там. Когато келнерът дойде, за да прибере чинията ми, го попитах как човек може да се позабавлява в Хамерфест. Той се замисли за момент и попита: „Опитахте ли да палите телефонните указатели до пощата?“