Тютюнопродавницата на ъгъла, към която се бе насочил Джон Хопкинз, беше собственост на едного на име Фрешмейър, който гледаше на света като на безплодна пустош.
Хопкинз, когото собственикът не познаваше, влезе и добродушно поиска „връзка спанак, не по-скъпа от трамваен билет“. Този неуместен намек само задълбочи песимизма на Фрешмейър; все пак той предложи на купувача стока, която до застрашителна степен отговаряше на поръчката. Хопкинз отхапа края на пурата и я запали от газовата цицка. После се бръкна да плати, но не намери в джоба си нито цент.
— Вижте какво, приятелю — обясни откровено той, — излязъл съм без дребни пари. Ще ви платя още първия път, когато мина оттук.
Радост изпълни душата на Фрешмейър. Ето, това потвърждаваше още веднъж неговото убеждение, че светът е гадост, а човекът — зло на два крака. Без да каже дума, той избиколи тезгяха и се нахвърли с юмруци върху клиента си. Хопкинз не беше човек, който би приел да служи за боксов чувал на един черноглед тютюнопродавец. Той мигновено украси Фрешмейър с тъмнотютюнево петно под окото в отплата за удара, нанесен му от търговеца, който работеше само за пари.
Стремителната атака на неприятеля принуди Хопкинз да изнесе линията си на тротоара. Там се завърза ожесточено сражение. Кроткият дървен индианец с резбована усмивка биде катурнат, а любителите на кръвопролития се скупчиха наоколо да гледат този рицарски двубой.
Но ето че се появи и неизбежният полицай, което предвещаваше неприятности както за нападателя, тъй и за жертвата му. Джон Хопкинз беше миролюбив гражданин, който по цели вечери решаваше ребуси у дома си, но и той не бе лишен от онзи дух за съпротива, който пламва в разгара на битката. С един удар той запрати полицая право в стоката, която бакалинът бе изложил на тротоара, и така цапардоса Фрешмейър, че оня комай съжали, задето не е възприел принципа да продава — поне на някои клиенти — на кредит до пет цента. После Хопкинз си плю на петите и хукна по тротоара, а след него се втурнаха тютюнопродавецът и полицаят, чиято униформа нагледно показваше, че ненапразно бакалинът бе окачил надписа: „Най-евтините яйца в града“.
Както бягаше, Хопкинз забеляза, че по уличното платно наравно с него се движи голям, нисък, червен състезателен автомобил. Автомобилът се приближи към тротоара и човекът на волана даде знак на Хопкинз да се качи. Той скочи в движение и се стовари на меката оранжева седалка до шофьора. Голямата кола, бръмчейки едва чуто, летеше като албатрос и след малко излезе на широкия булевард, в който се вливаше улицата.
Шофьорът караше, без да каже дума. С тези състезателски очила и облекло той бе така маскиран, че и дяволът не би могъл да го познае.
— Благодаря, друже — каза Хопкинз. — В жилите ти очевидно тече спортсменска кръв, та не можеш да гледаш как двама нападат един. Още малко и щях да си изпатя.
По нищо не пролича шофьорът да е чул думите му. Хопкинз сви рамене и задъвка пурата, която не бе изпуснал от зъбите си през цялото меле.
След десет минути автомобилът влезе в отворената врата на богатска къща, облицована с червеникав камък. Шофьорът скочи от автомобила и каза:
— Идвайте бързо. Мадам ще ви обясни всичко. Това е голяма чест за вас, мосю. О, ако мадам бе възложила всичко на Арман. Но аз съм само шофьор и нищо повече.
Жестикулирайки оживено, шофьорът поведе Хопкинз в къщата. Влязоха в малка, разкошно обзаведена гостна. От креслото насреща стана млада дама, красива като видение. В очите й припламваше гняв, който много й отиваше. Силно извитите й вежди, тънки като нишка, бяха красиво свъсени.
— Мадам — каза шофьорът с нисък поклон, — имам честта да ви доложа, че ходих у мосю Лонг, но не го намерих в къщи. На връщане видях този господин да се бие… как се казваше това?… с неравни сили. Бяха го нападнали пет… десет… трийсет души и жандарми също. Да, мадам, той, както казват тук, беше сплескал един… три… осем полицая. Щом мосю Лонг не е в къщи, казах си аз, този джентълмен също може да помогне на мадам. И го доведох.
— Много добре, Арман — каза дамата. — Сега можете да си вървите.
После тя се обърна към Хопкинз:
— Изпратих шофьора да доведе братовчед ми, Уолтър Лонг. В тази къща има един грубиян, който се отнася зле с мен и ме наскърбява. Оплаках се на леля ми, а тя ми се изсмя. От думите на Арман разбирам, че сте храбрец. В нашето прозаично време рядко се намират хора, които да са и храбри, и рицарски благородни. Мога ли да разчитам на вашата помощ?