Толкова много неща се объркаха ужасно бързо. Изриъл прекара безброй безсънни нощи в затвора, питайки се какво е можел да промени един дребен детайл: ако бе чул баща си да се изкачва по стълбата; ако в ръцете си бе държал изправен капан вместо повреден, със стърчащи остри телове; ако времето беше сухо вместо дъждовно; ако приливът беше по-висок. Неща без значение за страничния наблюдател, станал неволен свидетел как той запраща счупения капан за омари в лицето на баща си, но ключови за крайния резултат.
Беше време на отлив, което означаваше по-голяма разлика във височината между кея и лодката, в която падна баща му; дървото беше хлъзгаво от дъжда и отчаяният му опит да се хване за стълбата беше напразен. Капанът беше повреден, което означаваше, че тези стърчащи парчета тел се забиха в лицето му и разкъсаха плътта, предизвиквайки остра, заслепяваща болка вместо зашеметяващ удар. Освен това Изриъл си бе мислил, че баща му е още там, долу, докато той беше точно зад него — цел, която нямаше как да бъде пропусната.
Чарли Пайк падна от горното стъпало на стълбата обратно в лодката, черепът му се разби във вилката на веслото със сух, пращящ звук, усилен от резонаторния ефект на корпуса.
Сега, петнайсет години по-късно, Изриъл бе излежал присъдата си и слънцето грееше на небето. Започваше нов ден в един променен свят. Защо обаче му се струваше, че отново е пропуснал нещо важно, докато беше обърнат с гръб?
„Казвай истината — беше го предупредила Салазар. — Само това се иска от теб“.
Онова, което тя не знаеше — или не бе признала пред себе си — бе, че светът не се интересува дали той казва истината, или не. Американската публика се интересуваше по-малко от справедливостта, отколкото от благочестивото удовлетворение при незабавно отправените обвинения. Хората не желаеха истината; истината беше сложна, объркваща, изискваща нещо от тях, може би признание за собствената им погрешимост. Тя изискваше задаване на въпроси, изслушване на отговори, мислене — а кой имаше време за такива неща?
Нужен им бе някой, когото да обесят.
10
Преди първите отблясъци на зората да бяха осветили най-източния бряг на Съединените щати, Лаймън вече спеше в къщата на покойник, докато някаква непозната жена седеше до него с брадва в ръка.
Той не вярваше, че е възможно, но в крайна сметка усети умора. Освен това си каза, че ако тя е възнамерявала да го удари с брадвата, вероятно вече щеше да го е направила. Жената седеше, загледана в шперплата, и се ослушваше по начин, разбираем за Лаймън, различен от начина на слушане на повечето хора и по-сходен с този на животните. Ослушваше се, сякаш отвън имаше хищник. Сякаш животът ѝ зависеше от това.
По някакъв странен начин присъствието ѝ започваше да му действа успокояващо, защото тя беше нащрек. Никой нямаше да ги издебне изневиделица, това беше сигурно.
И той заспа. Когато се събуди, отвън се беше развиделило напълно, а тя седеше все така на стола. На дневна светлина беше много красива. С тъмна коса, маслинена кожа, черни очи и тънки като на птица кости; китките ѝ бяха колкото неговите. Но ако беше в класа му, щеше да е най-силната. Мускулите на ръцете ѝ бяха изопнати като въжета.
А синините! Те бяха покрили краката ѝ, които все пак изглеждаха по-добре от стъпалата. Стъпалата ѝ сякаш бяха удряни с чук, после минати отгоре с шкурка. При вида им той извърна поглед встрани и по това тя разбра, че отново е буден.
Фиксира го с черните си очи.
— Лай-мен.1
Името му бе разделено на две внимателно артикулирани думи.
Трябваше ли да отговори? Защо не?
— Здрасти. — После, след кратка пауза: — Как се казваш? Трябва да знам.
Жената поклати глава.
Лаймън се изправи бавно. Тя го наблюдаваше, но не понечи да го спре. Той отиде до прозореца, като я следеше с крайчеца на окото си, очаквайки светкавичното ѝ движение, каквото не последва. Но ако се опиташе да си тръгне…
Може би тогава.
Червата му изкуркаха. И двамата чуха звука, отчетлив в празната стая. Той се поколеба, после отиде до бюфета, където бе скрил запасите си от храна. Ако още не ги беше намерила, скоро щеше да го направи.
— Имам мюсли, но нямам мляко — каза Лаймън. — И две десертни блокчета. От гранола, с фъстъчено масло и шоколадови люспи.
Тя не отговори. Той извади десертните блокчета от бюфета, прекоси стаята, подаде ѝ едното и разкъса със зъби обвивката на другото. Досега не се бе приближавал толкова до нея. Усети отново миризмата на море. И на кръв.
Жената протегна ръка нагоре, спалният чувал падна от тънката ѝ силна ръка и тя пое блокчето. Отвори го като него, разкъсвайки със зъби обвивката, но го направи единствено защото не искаше да пуска брадвата. На дневната светлина се виждаше, че острието е нащърбено в центъра — от метала се бе отчупило клиновидно парче. Сигурно брадвата се бе ударила в нещо много кораво, с голяма сила, за да бъде нащърбена така.