Имат. Знаят. Ти, братко, още не знаеш.
— Не сте съветски хора вие! — кастри ги капитанът. — Никакви комунисти не сте!
Членът от закона пак го изтърпя Волковой, но тук вече като черна мълния се изви:
— Десет дена строг!
И по-тихо, на старшията:
— Довечера го оформи.
Не обичат те сутрин да пращат в карцера: човекоден се губи. Да блъска до тъмно, па вечерта си го тикни в БУР-а.
Ей ти и него — бригадата с усилен режим, карцера, от лявата страна на плаца: каменен, с две крила. Второто крило тая есен го пристроиха — в едното мазе взеха да не се събират. Осемнайсет килии са в затвора и всяка килия за единична е изтипосана. Целият лагер е дървен, само затворът каменен.
Студът влезе под ризата, иди го гони сега. Дето се бяха омотали зековете — всичко на вятъра отиде. И без това един кръст го е свил Шухов. В болницата, в креватчето да му е сега да се изтегне — и да го откърти. Нищо повече не иска. Само едно по-тежичко одеялце.
Стоят зековете пред портата, закопчават се, запасват се, а отвън конвоят:
— Давай! Давай!
И нарядчикът блъска в гърба:
— Давай! Давай!
Една порта. Предзонник. Втора порта. И перила от двете страни на пропуска.
— Стой! — дере се пропускателят. — Като овни са тръгнали. Строй се по петима!
Вече се развиделяваше. Догаряше отвъд пропуска огънят на конвоя. Те преди развод винаги кладат огън — хем да се греят, хем да им е по-видело, като броят.
Един пропускател високо и рязко отброява:
— Първа! Втора! Трета!
И петорките се отделяха и вървяха на редици, тъй че, ако щеш отзад, ако щеш отпред гледай: пет глави, пет гърба, десет крака.
А втори пропускател-контрольор край отвъдните перила застанал, мълчи, само проверява вярно ли броят.
И един лейтенант стои, гледа.
Това от лагера.
Човекът е най-голямото богатство. Една глава зад тела да липсва — твоята глава ще прибавиш.
И пак бригадата се събра накуп.
Сега сержантът на конвоя брои:
— Първа! Втора! Трета!
И петорките пак се отделят и вървят на отделни редици.
И помощник-началникът на караула от другата страна проверява.
И един лейтенант.
Това от конвоя.
Само да не се сбърка. За една глава повече ще се подпишеш — със своята ще я замениш.
А пък с конвойни фрашкано! Хванали са в полукръг колоната за ТЕЦ-а, автоматите вдигнати, право в мутрите сочат. И кучкари, със сиви кучета. Едно псе е зинало, сякаш се хили на зековете. Конвойните са все с полушубки, само шестима са с кожуси. Кожусите си ги сменят: тоя го облича, комуто е ред да ходи на кулата.
И като смеси още веднъж бригадите, конвоят преброи цялата колона за ТЕЦ-а по петорки.
— Призори удря най-големият студ! — съобщи капитанът. — Защото това е последната точка на нощното охлаждане.
Капитанът изобщо си обича да обяснява. Месечината каква е — млада ли е, стара ли е ще ти я пресметне за коя да е година, за който щеш ден.
Пред очите се топи капитанът, страните му хлътнали — но е куражлия.
Тук, извън зоната, на пронизващия ветрец, студът здравата щипеше дори обръгналото на всичко лице на Шухов. Като направи сметка, че из целия път до ТЕЦ-а все тъй ще ги вее, право в мутрите, Шухов реши да си сложи парцала. Тоя парцал, за случаи на насрещен вятър, и той като и на мнозина други си имаше две дълги връзки. Признато беше, че един такъв парцал помага. Шухов закри лице чак до очите, прекара връзките надолу покрай ушите и ги върза отзад. След туй пусна връз тила капака на шапката и вдигна яката на ватенката. А и предния капак свали връз челото. Така че отпред само едни очи останаха. Стегна здраво с връвта ватенката в кръста. Всичко му е вече наред, само ръкавиците са протрити и ръцете му измръзнаха. И взе да ги търка и пляска една о друга, защото знаеше, че всеки момент ще трябва да ги тури отзад и тъй да ги държи из целия път.
Началникът на караула прочете ежедневната, дотегнала на всички арестантска „молитва“:
— Внимание, затворниците! По време на прехода да се спазва най-строг ред в колоната! Да няма изоставане, да няма избързване, от петорка в петорка да не се преминава, да няма приказки, да няма заглеждане встрани, ръцете да се държат само отзад! Крачка надясно, крачка наляво — се смятат бягство, конвоят открива огън без предупреждение! Направляващият, ходом марш!
И трябва да бяха тръгнали по пътя двамата предни конвойни. Люшна се колоната отпред, заклати рамене и конвоят вляво и вдясно от колоната на по двайсетина крачки, а един от друг на десет крачки, тръгнаха, взели автоматите за стрелба.
Сняг не беше валяло почти цяла седмица, пътят е очертан. Избиколиха лагера — вятърът заби странично в лицето. С ръце отзад, навели глави, колоната пое като на погребение. И виждаш само краката на двама-трима от предните и парче отъпкана земя, колкото и ти да пристъпиш. И сегиз-тогиз някой конвоен ще кресне: „Ю-четирийсет и осем! Ръцете отзад!“ „Бе, петстотин и две, по-живо!“ После и те взеха по-рядко да се обаждат: вятърът реже, не може да се гледа от него. Пък конвойни не могат се превърза с парцал, не се полага. И тяхната служба не е лека…