Наковаха една ивица покривна мушама. Втора. От мушамата какъв ти завет? Хартията си е хартия. Ама все пак стената стана като цяла. И притъмня вътре. Та и печката като да светна.
Альошка донесе въглища. Едни му викат: туряй! Други: не туряй! Чакай на дървата да се посгреем! Стои, не знае кого да слуша.
Фетюков се изтъпанчил до печката и тика, глупакът му неден, валенките си в самия огън. Ама капитанът го вдигна за яката и хайде към таргите:
— Върви пясък да носиш, мършо!
Капитанът, той и на лагерната работа като на морска служба гледа: щом е казано прави — значи ще правиш! Здравата я е охлабил за последния месец, ама тегли ли, тегли колата. Криво-ляво и трите прозореца са запушени с мушама. Сега светлинка иде само от вратата. И студът е от нея. Разпореди се Павло горната част на вратата да запушат, а долу да оставят колкото да се провре човек. Запушиха я.
Междувременно три самосвала сгурбетонови блокчета докараха и ги стовариха. Сега е въпросът как ще ги вдигнат без хаспана.
— Я, зидарите, ха да вървим да поогледаме — подкани Павло.
Това е вече задача почетна. Тръгнаха Килгас и Шухов нагоре с Павло. Тя, стълбата, дето си беше тясна, ами сега, като й откърти Сенка перилата, притискай се до стената, току да не се хързулнеш надолу. Отгоре на всичко снегът замръзнал по пречките, закръглил ги, кракът няма опора — как ли ще я носят тая вар?
Огледаха де ще се зида. Ето тук. Вече са почнали да разгребват снега от старата зидария. Ама ще трябва и с брадвичка ледът да се очука и с метличка да се подмете.
Направиха сметка откъде ще подават сгурбетоновите блокчета. Надникнаха надолу. И решиха: дето ще ги мъкнат по стълбата, четирима да се поставят да ги хвърлят ей на това скеле там, и още двама да ги прехвърлят, а на втория етаж пак двама да разнасят, все по-бързо ще стане.
Горе ветрецът не е силен, ама си пронизва. Като те надуха, върви, че зидай. Но нищо, минеш ли отсам зида, все е завет, ядва се.
Шухов вдигна глава нагоре и ахна: небето се избистрило, слънцето почти запладнило. Да се чудиш и маеш: как си минава времето, като се улисаш в работа! И друг път е забелязвал той: дните в лагера си се търкалят, не мож ги улови, а присъдата, хич не мърда, все си е толкова.
Слязоха долу, а там всички сварили да се курдисат край печката, само капитанът и Фетюков пясък носят. Кипна Павло, веднага изкара осем души на блокчетата, на двама нареди цимент в сандъка да насипят и да го размесват на сухо с пясъка, тоя — за вода, оня — за въглища. А Килгас вика на командата си:
— Хайде, момчета, коритцата трябва да свършваме!
— То бива и аз да им бях помогнал? — Шухов сам се предлага на Павло.
— Ами помагайте! — Павло кима.
По едно време дойдоха с баката, сняг да топят за варта. Чули от някого си, че уж било вече дванайсет.
— Татък ще да е — обади се Шухов, — слънцето е на преваляне вече.
— Щом е на преваляне — намеси се капитанът, — значи, не е дванайсет, а един.
— И таз хубава — ококори се Шухов. — И баба знае: най-високо е слънцето по обед.
— Баба ти може и да знае! — отряза капитанът. — Ама откак излезе декретът — слънцето в един е най-високо.
— Какъв декрет бе!
— На съветската власт, какъв!
Излезе капитанът втори ранг с таргата, а и Шухов не се впусна в препирни. Мигар и слънцето на декретите им ще се подчинява?
Почукаха още малко, потракаха, ей ги, четири коритца сковаха.
— Хайде да поседнем, да се посгреем — казва Павло на двамата зидари. — И вие, Сенка, подир пладне също ще зидате. Сядайте.
Седнаха край печката, законно. Все едно, до обед вече няма за кога да се зида, а вар да правят, не си струва, ще замръзне.
Въглищата малко по малко се подпалиха, взеха да топлят. Ама пак само около печката се усеща, а по цялата зала студено, както си беше.
Свалиха ръкавиците, въртят ръце до печката, приличат ги и четиримата.
А краката, то се знае, обути ли са, варди ги от огъня. Ако са обуща, кожата ще се напука, ако са валенки, ще овлажнеят, само пара ще вдигнат, по-топло няма да ти стане. Още по-близо до огъня да ги завреш — ще изгорят. Тъй до пролетта ще си изкараш с дупката — хич не чакай други.
— Абе на Шухов какво му е? — Килгас се подкача. — Шухов, братлета, с единия крак е, дето се казва, вкъщи.
— Ей с тоя, с босия — подхвърли някой. Разсмяха се. (Шухов е събул лявата, кърпената валенка и си суши партенката.)
— На Шухов срокът му свършва.
Пък на Килгас двайсет и пет му бяха лепнали. Беше тя тая, когато на всички наред все по десет раздаваха. А от четирийсет и девета като тръгна на всички по двайсет и пет, без значение. Десет, криво-ляво, можеш да издеяниш, без да вирнеш петала, ама я двайсет и пет изкарай, да те видим!?