На Шухов, то се знае, му е драго, че всички него сочат: ей го на, присъдата му изтича — ама той много-много не вярва. На, тези, дето през войната им свършваше присъдата, всички до второ нареждане ги държеха, чак до четирийсет и шеста година. Излезе, че които по начало си бяха с тригодишни присъди, по пет години отгоре излежаха. Законът, той може и тъй, и инак. Изкараш един десетак, току си кажат — хайде още един. Или — на заточение.
А някога, като си го помислиш — дъхът ти се взема: та присъдата все пак е на свършване, кълбото е към края си… Господи! На двата си крака — и на свобода, а?
Само че гласно за това да се говори на стар лагерник не прилича. И Шухов подхвърля на Килгас:
— Ти твоите двайсет и пет не ги брой. Двайсет и пет ще ги лежиш ли, няма ли, свила по вода е писано. А аз вече излежах пълни осем, туй е точното.
Тъй на, живееш ден за ден и време не остава да помислиш: как те вкараха? И как ще излезеш?
Според както е в делото, Шухов е осъден за измяна на родината. И показанията са му такива, че тъкмо така де, предал се е в плен, искал бил да измени на родината, а сетне се върнал от плен, защото трябвало задача на немското разузнаване да изпълни. Ама каква задача — нито Шухов можа да измисли, нито следователят. Така си го и оставиха — просто задача.
Сметката му на Шухов беше проста: не подпишеш ли — дървена шуба те чака, подпишеш ли, поне може да си поживееш още малко. Подписа.
А беше така: през февруари четирийсет и втора година на Северозападния обкръжиха тяхната армия, цялата, и със самолети никаква храна не им хвърляха, а ги и нямаше тия самолети тогава. Дотам я докараха, че взеха да стържат копитата на умрелите коне, разкисваха във вода тая роговица и я ядяха. И да стрелят нямаше с какво. Тъй по малко, по малко немците ги издавяха по горите, пленяваха ги. Та в такава една гора и Шухов изкара два дена плен, ама още там, в гората, избягаха и петимата. И пак заскитаха по гори и блата — по чудо стигнаха своите. Само че двамата автоматчикът ги остави на място, третият от раните си умря — та двама стигнаха. Да бяха по-умни, да бяха казали, че по гората са се лутали — нищо нямаше да има. А те взеха, че си признаха: тъй и тъй, от немски плен избягахме. Плен ли? Вашата мамка! Да бяха петимата, може и да сравняваха показанията, може и да им повярваха, а на двамата къде ти: наговорили са се гадовете му за бягство.
Сенка Клевшин чу и той с глухите си уши, че за бягство от плен става дума, и каза високо:
— Аз от плен три пъти съм бягал. И трите пъти ме хващаха.
Сенка, сиромахът, все си мълчи повечето: хората не чува и в разговорите им не се меси. Та за него и знаят малко, само дето в Бухенвалд е бил и там е участвал в нелегалната организация, оръжие в зоната вкарвал за въстание. И как немците с тояги го били и на ръцете вързани отзад висял.
— Ти, Ваня, осем си ги изкарал, ама в какви лагери?
— Килгас си кара своята. — Все в битови си бил, с булчета там си живеехте. Номера не носехте. Я в каторжния осем години изкарай! Никой още не ги е изкарвал.
— С булчета!… С бичмета, не с булчета.
Трупи, значи.
Втренчи се Шухов в огъня на печката и му дойдоха пред очите тия неговите седем години на север. И как три години мъкна трупи и траверси на свлека. И огънят, същият такъв примигващ огън на сечището, само че не дневна, ами нощна сеч. Такъв му беше табиетът на началника: която бригада не изпълни дневната си норма, остава и за през нощта в гората.
Едва след полунощ ще се довлекат в лагера и на сутринта пак в гората.
— Нее, братлета… Тук, кажи-речи, е по-спокойно — изфъфли той. — Тук разписанието е закон. Изпълнил не изпълнил, марш в лагера. И в гарантийния ден хлебецът е сто грама повече. Тук се живее. Специален бил — та нека си е специален. Какво ти пречат номерата? Те, номерата, не тежат.
— Хм, спокойно — цеди Фетюков (наближава почивката и всички се примъкват към печката). — Хората в леглата им ги колят! Спокойно било!…
— Не хората, а портаджиите! — Павло се заканва на Фетюков с пръст.
И вярно, нещо ново започна в лагера. Двама известни портаджии право на нара ги заклаха след сигнала за ставане. А после един невинен бачкатор, мястото трябва да са сбъркали. Един портаджия пък сами при началството избяга, в БУР-а, в каменния карцер го скриха. Да се чудиш… Такова в общите го нямаше. Пък и тук го нямаше…
Ненадейно изсвири свирката на енерговлака. Не я наду изведнъж с всичка сила, а отначало тъй дрезгаво, сякаш гърлото си да прочисти.
Половината ден — отпиши го! Обедна почивка!
Ех, изтърваха! От кое време да са в столовата, ред да са хванали. На обекта има единайсет бригади, а столовата повече от две не побира.