Готвачът помърмори, помърмори, изправи се и в прозорчето пак се появиха ръцете му.
— Шестнайсет, осемнайсет…
Насипа и последната, двойната:
— Двайсет и три. Край! Следващата!
Започнаха да се провират бригадниците и Павло взе да им раздава паниците, на някой през главите на седналите, на другата маса.
На една пейка лете и по пет души сядаха, но сега, както дебело са навлечени — едва по четирима се побираха и пак се бутаха, като гребяха с лъжиците.
Шухов разчиташе, че от двете плячкосани порции поне едната ще е негова. Та бързо се зае със своята си, полагаемата се. Сви едното си коляно, дясното, към корема, измъкна от кончова на валенката лъжицата „Уст-Ижма 1944“, свали си шапката, пъхна я под лявата мишница, развъртя лъжицата, обра кашата докрай.
Ей сега трябва в тая минутка цяла-целеничка само за яденето да си мисли и кашицата, с тънката корица, като я обира до дъното, право в устата да слага и бавно-бавно да я примлясква с език. Ама ще трябва да побърза, та Павло да види, че вече е свършил, и да му предложи втората каша. Пък на всичко отгоре и Фетюков, нали дойде с естонците заедно — не му убягна как свиха двете каши и е застанал право срещу Павло, яде прав и току поглежда накъм четирите останали, нераздадени порции. Иска, види се, да подсети, че и на него трябва да се даде, ако не цяла, поне половин порция.
Мургавият млад Павло обаче преспокойно си ядеше своята, двойната, и по лицето му не личеше да се замисля кой е тук, наоколо, та камо ли да помни, че две порции повече има.
Шухов си дояде кашата, от това, че си беше раздразнил корема изведнъж за две, не се засити от едната, както ставаше винаги след овесена каша. Бръкна във вътрешния си джоб, извади от бялото парцалче незамръзналата си закръглена горна коричка и взе старателно да обира каквото се беше полепило от кашата по дъното и по широките краища на паницата. Като понасъбереше, облизваше с език кашата и пак събираше с коричката почти още толкова. Накрая паницата лъсна като измита, само дето малко нещо мътнееше. Подаде я през рамо на събирача и се помая още минута-две гологлав.
Макар паниците да ги беше свил Шухов, ама стопанин им беше помощник-бригадирът.
Павло го помъчи още малко, докато също свърши своята каша, ама не взе да омита дъното, ами само облиза лъжицата си, прибра я и се прекръсти. И тогава чак побутна — леко да ги помести, нямаше къде — две паници от четирите, като да ги даваше на Шухов.
— Иван Денисович. — Едната за вас, а другата на Цезар отнесете.
Шухов хем знаеше, че една паница има да се носи на Цезар в кантората (самият Цезар никога не се унижаваше да ходи в столовата, нито тук, нито в лагера) — знаеше, но когато Павло побутна едновременно и двете паници, сърцето му секна: дали пък не му дава Павло и двете, дето са в повече. И тутакси пак си затупка сърцето, както си тупкаше.
И тутакси се наведе над своята законна плячка и почна да яде бавно и напрегнато, не усещаше как го блъскат в гърба новите бригади. Яд го беше само да не би втората каша на Фетюков да дадат. Майстор е Фетюков ръка да подлага, дума няма, ама сам нещичко да отмъкне, не му стига барутът.
… А на масата близо до тях седеше капитан втори ранг Буйновски. Той отдавна вече беше свършил кашата си и не знаеше, че в бригадата има повече, и не се озърташе колко са останалите там, при помощник-бригадира. Беше се позатоплил, размекнал се беше, та сили събираше да стане и да иде на студа или в студения пезатоплящ се топлик. Сега и той заемаше незаконно място и пречеше на новодошлите бригади, като тия, които преди пет минути гонеше с металния си глас. Отскоро беше в лагера, отскоро на обща работа. Минути като сегашната бяха за него (той не знаеше това) особено важни минути. Те го превръщаха от властен и гръмогласен морски офицер в тромав, предпазлив зек, който само с тая своя тромавост може да насмогне отредените му двайсет и пет години затвор.
… Вече му викаха и в гърба го блъскаха да освобождава мястото. Павло каза:
— Капитане! Ей, капитане!
Буйновски трепна, като да се пробуди, и се огледа.
Павло му протегна кашата, без да го пита дали иска.
Веждите на Буйновски се вдигнаха, очите му гледаха яденето като чудо невиждано.
— Вземайте, вземайте — успокои го Павло и като вдигна последната каша за бригадира, излезе.
… Виновна усмивка мръдна напуканите устни на капитана, дето беше обикалял Европа и великия северен път, и той се наведе щастлив над половинката черпак рядка овесена каша, без капчица мазнинка — над овеса и водата.
… Фетюков злобно измери и Шухов, и капитана и обърна гръб.
А според Шухов, правилно, дето на капитана я дадоха. Ще дойде ред и капитанът ще се научи да живее, ала засега не умее.