И още една слаба надеждица си имаше Шухов — дали няма и Цезар да му остави своята каша? Макар че едва ли, защото колет не беше получавал вече две седмици.
След втората каша, след като пак омете дъното и краищата на паницата с коричката и пак я облиза няколко пъти, Шухов накрая изяде и самата коричка. После взе изстиналата каша на Цезар, тръгна.
— В кантората бе! — отблъсна той мекерето на вратата, дето уж не пропущаше паници.
Кантората беше стъкмена от дялани трупи барака край пропуска. Из комина й както и сутринта си бълваше пушек. Поддържаше топлото там дневалният, той е и за разсилен, него като надничар го водят. Дървата и треските за кантората не жалят.
Изскърца Шухов с вратата на преддверието, после още една врата имаше, обкована с факли, влезе вътре, помъкнал край себе си облаци мразовита пара, и бързо притегли вратата подире си (дордето не са му викнали: „Затваряй вратата бе, левак!“).
Топлината в кантората го удари като в баня. През размръзналите се стъкла на прозорците слънцето играеше, ама не зло като там, на върха на ТЕЦ-а, а веселичко. И плуваше в лъчите му тежкият дим от лулата на Цезар, като тамян в черква. Печката една причервеняла, та чак светнала, тъй са я нафраскали чукундурите му недни. И кюнците червенеят.
В такава горещина само подвий коляно и ще заспиш в момента.
Стаите в кантората са две. На втората, на строителската, вратата е открехната и оттам гърми гласът на строителя:
— Имаме преразход на фонд работна заплата и преразход на фонд строителни материали. Най-ценните дъски, да оставим сглобяемите секции, затворниците ви ги цепят на дърва и ги горят по кьошетата, а вие нищо не виждате. От оня ден пък арестантите разтоварваха на силния вятър цимент край склада, а и с носилки го пренасяха десетина метра още. Цялата площадка там е потънала до кокалчетата в цимент, а работниците си отидоха не черни, ами сиви. Колко загуби!?
Съвещание значи има при строителя. С десетниците сигур.
Край входа, в кьошето, седи дневалният, целият се разплул на табуретката. Край него Шкуропатенко, Б-219, върлината му крива, блещи се през прозореца, пак дебне да не отвлекат къщите му сглобяеми. Ама мушамата пробля, байно.
Счетоводителите, двамата, и те зекове, хляб припичат на печката. Да не им подгаря — скаричка такава една измайсторили, от тел.
Цезар си смуче лулата, разположил се е на масата си. Към Шухов е гърбом, не го вижда.
А срещу него седи Х-123, двайсетгодишният, каторжник по присъда, жилав старчок. Каша яде.
— Не, драги — едно меко, както си пуфка с лулата, говори Цезар, — обективността изисква да се признае, че Айзенщайн е гениален. Йоан Грозни — нима не е гениално? Танцът на опричниците с маските! Сцената в катедралата!
— Лиготене! — спира лъжицата пред устата си, сърди се Х-123. — Толкова много изкуство, че вече не е и изкуство. Чер пипер и анасон вместо хляба насъщен! И при това най-гнусна политическа идея — оправдания на единоличната тирания. Подигравка с паметта на три поколения руска интелигенция! (Гълта кашата надве-натри, каква му е ползата от нея.)
— Но каква трактовка биха пуснали иначе?…
— Аа, биха пуснали! Тогава не казвайте, че е гений! Кажете, че е подлизурко, че кучешка повеля е изпълнявал. Гениите не приспособяват трактовките си към вкуса на тираните!
— Кхъ, кхъ — изкашля се Шухов притеснен, че ще прекъсне интелигентния разговор. Ама пък и да стърчи, тук не върви.
Цезар се обърна, протегна ръка за кашата. Хич и не погледна Шухов, сякаш кашата сама беше пристигнала по въздуха и пак неговата си подхвана:
— Но, моля ви се, изкуството не е какво, а как?
Скочи Х-123 и издумка на верев с ръка по масата:
— Не, да прощавате, по дяволите вашето „как“, ако не буди в мен благородни чувства!
След като даде кашата, Шухов постоя точно колкото го изискваше приличието. Изчакваше дали Цезар няма да го почерпи една цигара. Но Цезар съвсем беше забравил, че е там, зад гърба му.
И Шухов се обърна и тихо си излезе.
Търпи се, не е чак толкова студено навън. Като по вода ще се зида днеска.
Вървеше си Шухов по пътечката и току съзря на снега парче стоманена ножовка, от счупена лента парче. Не че щеше да му свърши някаква работа, ама знаеш ли предварително какво ще ти дотрябва някога. Вдигна го, пъхна го в джоба на панталона. Ще го скрие в ТЕЦ-а. Предвидливият е по-богат от богатия.
Като дойде до ТЕЦ-а, най-напред взе, та измъкна мистрийката си и я затъкна във въженцето, дето се беше препасал. И чак тогава се мушна в залата.
Там след слънцето съвсем тъмно му се видя и не, да речеш, по-топло, отколкото навън. Влажно едно такова.