Струпали се бяха всички край кюмбето, дето го беше нагласил Шухов, и край оная печка, дето размръзващият се пясък пускаше парата си. За когото не стигнало място, седи на ръба на коритото за варта. Бригадирът край сами печката се е настанил. Кашата си дояжда. Стоплил му е Павло кашата на печката.
Шушукат си момчетата. Развеселили са се те. И на Иван Денисович тихичко му съобщават: бригадирът оформил хубаво отчета, доволен си дошъл.
Къде и каква работа там е намерил да отчете, туй вече неговата бригадирска глава си го знае. Днес например какво за половин ден са свършили. Нищо. Дето поставяха печката, няма да платят, и дето запушваха прозорците, няма да платят. Това за себе си са го правили, не за производството. А в наряда все нещо трябва да се пише. Може пък и Цезар да подслажда нарядите, котка го него бригадирът, не ще да е току-така.
„Хубаво го е оформил“ — значи, сега пет дена хлебната дажба ще бъде добра. Пет, да речем, не са те пет, ами четири само: от петте дни единият си го туря в джоба началството, бута на гарантийна целия лагер, дето добрите, там и лошите. Уж никой да не се обиждал, за всички да било еднакво, а икономисват, от залъка ни късат. Ама карай, на зека стомахът всичко мели. Днес как да е, но утре ще се натъпчем. С тази мечта ляга да спи лагерът в деня на гарантийната работа.
А всъщност излиза — пет дена работим, четири — ядем.
Закротила се е бригадата. Който си има тютюнец — пуши си тихомълком. Скупчили са се в тъмното, огъня гледат. Досущ като семейство голямо. То си е и семейство бригадата. Слушат какво разправя бригадирът край печката на двама-трима. Не е от приказливите, та щом го е ударил на приказки — значи е в добро настроение.
И той не се е научил с шапка да яде, Андрей Прокофич. Без шапка главата му е вече стара. Остригана е ниско, като всички, ама и на огъня от печката личи колко бели косми между възсивата му коса има пръснати.
— … Аз и пред командира на батальона треперех, а изведнъж — полковият! „Червеноармеец Тюрин се явява по ваша заповед…“ Вторачил се под рунтавите си вежди: „Как те викат, а по баща?“ Отговарям. „Година на раждане?“ Отговарям. Тогава, в трийсета година, колко да съм имал, двайсет и две да съм бил, хлапе. „Е, как върви службата, Тюрин?“ — „Служа на трудовия народ!“ Бре, че като кипна оня ми ти човек, че с две ръце по масата — фрас! „Служел бил той на трудовия народ! Ами ти самия кой си бе, подлецо?!“ Мен сякаш ме попариха отвътре!… Но се държа: „Стрелец-картечар първи номер. Отличник по бойната и полити…“ — „Какъв първи номер бе, гад! Баща ти кулак, сведение дойде от Камени. Баща ти е кулак, а ти си се укривал, втора година те търсят!“ Побледнях аз, мълча. Цяла година писмо не бях писал вкъщи, следата ми да не намерят. И живи ли са там, нищо не знаех, нито пък те за мене. „Ти съвест имаш ли, бе — дере се, четирите му ромба на петлиците се тресат, — да лъжеш работническо-селската власт?“ Мислех — ще ме бие. Не, не рачи. Подписа заповед — шест часа и да ме няма… Пък беше ноември. Смъкнаха ми зимната униформа, дадоха лятна, една износена, вече за брак и възмъничко шинелче. Ама аз си бях селяндур тогава, не знаех, че мога да не сдавам, да ги пратя на майната им… И още едно мръсно документче на ръка. „Уволнен от редовете… като кулашки син.“ Само работа да искаш с туй ми ти документче. Пък имам четири дена в железницата — кредитен билет не ми издадоха и суха храна не ми дадоха за един ден поне. Нахраниха ме на обед за последен път и ме изхвърлиха от казармата.
… Между впрочем в трийсет и осма на Котлаския етапен пункт срещнах аз бившия си взводен — и на него един десетак му хързулнали. Та от него научих: оня полкови командир и комисаря, и двамцата ги разстреляли в трийсет и седма. Па пролетарии ли били там, кулаци ли. Имали ли били съвест, нямали ли… Прекръстих се аз и думам: „Все пак имало господ на тоя свят. Забавя, ама не забравя.“
След двете паници каша дощя му се на Шухов да запали, ама до смърт. И намерявайки да купи от латвиеца от седма барака две чаши домашен тютюн и тогава да си оправи сметките, прошепна на естонеца рибар:
— Чувай, Айно, заеми ми за една цигарка до утре. Нали знаеш, не замъквам.
Айно погледна Шухов право в очите, после бавно се обърна към побратима си. Всичко им е по равно на тях. Шушка тютюн самичък не разходва. Измотолевиха си по нещо и Айно измъкна кесията, украсена с розов ширит. Взе от тая кесийка щипка с фабричен тютюн, сложи я върху дланта на Шухов, попретегли я на око и още няколко листенца притури отгоре. Тъкмо за една цигарка, не повече.
А вестниче Шухов си има. Откъсна, завъртя цигарката, вдигна въгленчето, дето се беше търколило между краката на бригадира и дръпна! И то как дръпна! Та тръпки по цялото му тяло полазиха и даже като да му се подкосиха краката и главата да му се позамая.