И едва запуши, ето ти през цялата зала две зелени очи го стрелнаха: Фетюков. То бива и да се смилеше, да му дадеше на тоя чакал, ама днес вече му бяха давали, видя Шухов. По-добре на Сенка Клевшин да остави фаса. Той и не чува завалията какво разправя там бригадирът, клечи пред огъня, главата му настрани клюмнала.
Сипаничавото лице на бригадира е осветено от печката. Приказва сурово, сякаш за другиго става дума.
— Вехториите, дето ги имах, пробутах ги тях на битпазара за четвърт цена. Купих на черно два хляба, купони по туй време имаше. Правех сметка с товарните да се дотътря, ама и за тях едни закони бяха наиздавали, строги. А билети, който помни, и с пари да купиш, не можеше, та камо ли без пари — само с документче и на командированите. Па и на перона не мож припари: на вратата милиция, от двете страни на гарата охрана се шляе по релсите. Онуй слънце, студеното, взе да клони, взеха да мръзнат локвите — къде ще се нощува?… Озори ме каменният зид, гладък, пущината му, ама се прехвърлих с хлябовете — та в нужника на перона, повъртях се малко — никой не ме гони. Излизам си като пътник, войниче. А на линията тъкмо стои „Владивосток-Москва“. За вряла вода — бой. Ще се избият с канчетата по главите. Гледам, върти се с двулитров чайник насам-натам едно момиче със синя блузка, не смее да пристъпи към казана. Краката му едни мънички, ще го попарят или ще го премачкат. „На, казвам, дръж хлябовете, за минутка ще ти налея!“ Дордето налях, той, влакът, потегли. Тя тия моите хлябове държи, плаче, къде да ги дене, майната му на чайника. „Тичай, викам, тичай, аз съм подир теб!“ Тя отпреде, аз по нея. Настигнах я, с едната ръка я качвам, а влакът вече пердаши! Метнах се и аз на стъпалото. Не ме перна кондукторът по пръстите, нито пък да ме изблъска: пътуваха и други бойци във вагона, та той ме обърка с тях.
Сръга Шухов Сенка в хълбока: хайде, на ти фаса, нескретнико. С цигарето си, дървеното, му го даде, нека си посмуче пък, какво толкова. А Сенка, чешитът му с чешит, като артист: слага ръка на сърцето, кланя се. Абе глух човек, какво да го правиш!…
Разказва бригадирът:
— Шест момичета в отделно купе пътуваха, ленинградски студентки, от практика се връщат. На масичката наредили масълце-фуйсълце, мушамички се поклащат на кукичките, куфарчетата в калъфчета. Гратис си го живеят те живота, навсякъде зелени семафори… Поговорихме, посмяхме се, чай заедно пийнахме. Ами вие, питат, от кой вагон сте?! Въздъхнах аз и се открих: от такъв вагон съм аз, момичета, че да не ви дава господ.
Тихо е в залата. Печката гори.
— Ахкаха, охкаха, съвещаваха се… Па накрая ме затулиха с мушамичките си на багажника. Тогава кондукторите с милиция ходеха. Работата не беше до билета — до кожата опираше. До Новосибирск ме криха, докараха ме… Между впрочем на едно от тез момичета аз на Печора му се отблагодарих: нея в трийсет и пета Кировската вълна я емнала, все си беше отишла на общите, аз в шивалнята я уредих.
— Може да бяхме забъркали вар, а? — Павло шепнешком пита бригадира.
Ама не чува той.
— Вкъщи нощя влязох, откъм градините. Бащата вече го бяха откарали. Майка ми с дечурлигата само партидата си чакаше. И за мене вече телеграма имало, и от селсъвета ме търсили да ме арестуват. Ни живи, ни умрели, угасили сме лампата и седим на пода край стената, че активистите щъкат из селото и през прозорците заничат. И още същата нощ забрах аз малкото братче, па го поведох към топлите страни, във Фрунзето. Ама къде ти, няма прокопсия ни за него, ни за мене. Гледам аз във Фрунзето дзифт варят в един казан, а край него разни апашори насядали. Приседнах и аз до тях: „Я чуйте бе, господа гащници! Я вземете братлето на обука, научете го на ум и разум!“ Взеха го те…
Съжалявам, че и аз с апашите не се хванах…
— И оттогава не сте ли се срещали с братчето си? — това капитанът попита.
Тюрин се прозя.
— Не, не съм го срещал повече — пак се прозя. Каза:
— Е, горе главите, момчета! Ще се наредим и на ТЕЦ-а! Я, който ще бърка вар, да почва, не чакайте сигнала.
Туй е то, бригадата. Началството и в работно време не може помръдна бачкаторите, ама бригадирът и през почивката като рече хайде, значи хайде! Защото той ни храни, бригадирът. Пък и няма да те разкарва той току-така.
Почнат ли след сигнала да бъркат вар, значи, зидарите — стой и гледай?
Въздъхна Шухов и се надигна.
— Да ида леда да очукам.
Взе със себе си брадвичката и метличката за леда, а дето ще зида, зидарско чукче, мастар, канап, отвее.