Първо, по обед, Буйновски мъкнеше коритото заедно с Фетюков. По стълбата хем стръмно, хем хлъзгаво, не му спореше много отначало, та Шухов тъй, лекичко, го подмушваше:
— Капитане, по-живо! Блокчета, капитане!
Само че с всяко корито капитанът по-чевръст ставаше, а Фетюков, по-ленив: кара малко, кара, кучешката му верица, па току наклони носилката и плисне от варта, та да му е по-леко за носене. Перна го Шухов по гърба веднъж:
— У, змийо недна! Пък директор си бил — сигур душата на работниците си вадил!
— Бригадире — вика капитанът. — Тури ме с човек бе! Не ща с този л… нар да нося!
Размести ги бригадирът: Фетюков блокчета да вдига отдолу на скелето, ама тъй го сложи, та отделно да се види колко ще прехвърли, а Альошка — с капитана. Альошка, той е хрисим, не го командва само който не е поискал.
— Давай, новобранецо! — внушава му капитанът. — Виждаш, зидат хората!
Усмихва се Альошка отстъпчиво:
— Щом трябва по-бързо, по-бързо. Както кажете.
И затрополяха обратно.
Кроткият в бригадата е имане.
Бригадирът крещи някому долу. А-ха, още един камион блокчета са докарали. Половин година ни един не дойде, а сега се занизаха. То толкова ще му е и работата — докато блокчета карат. Първия ден. Пък после ще има да си висят, докъдето стигнали, стигнали.
Разпсува се бригадирът. Нещо за хаспаната става дума. И хем му се ще на Шухов да разбере каква е работата, хем време няма: зида, равни. Нейсе, качиха се носачите, разказаха: дошъл монтьор на хаспаната мотора да поправи, та с него и техникът по електрикаджийските работи, волнонаемен. Монтьорът нещо там си чоплел, техникът гледал.
Както си му е редът — един работи, един зяпа.
Сега да поправеха хаспаната, че да може и блокчетата да вдигат, и разтвора.
Точно подкарваше Шухов третия ред (и Килгас третия подкачи), ето ти го по стълбата се носи още един зяпач, още едно началство — строителният десетник Дер. Московчанин. Разправят, в министерство работел.
Шухов беше близо до Килгас, сочи му…
— Аа! — маха ръка Килгас. — Аз с началствата работа си нямам. Само ако се изтресе от стълбата — тогава ме викай.
Сега ще се изтъпани отдире и ще гледа. Ей тези съгледвачи най-вече не ги трае Шухов. Инженер се пише, свинята му със свиня! А веднъж взе да показва как да връзват тухлите, та Шухов се подмокри от смях. Според нас, вземи построй една къща с двете си ръце, пък тогава признавай, че инженер си бил.
В Темгеньово кой ти знаеше зидано, само дървени къщи. И училището, и то дървено, от горското трупи караха по шест сажена. Но лагерът учи, та потрябва ли ти зидар, на ти зидар. Който умее две да върши, той и десет ще свърши.
Не, не се изтресе от стълбата Дер, само се спъна един път. Изкачи се горе, почти на бегом го взе.
— Тю-у-рин! — ревна и очите му изхвръкнали. — Тюрин!
А подире му по стълбата се е залетял Павло, с лопатата както си е.
Ватенката на Дер е лагернишка, ама новичка, чистичка. И шапката — екстра, кожена. Пък номерът и на нея като всички: Б-731.
— Е? — Тюрин застана отпреде му с мистрията. Шапката на бригадира се е килнала връз едното око.
Каква ли ще е тая, хем не е да изтървеш, хем варта замръзва в коритото. Зида Шухов, зида и слухти.
— Абе, ти къде се намираш бе? Дер крещи, плюнки хвърчат. — И карцерът е нищо за тая вашта! Чисто престъпление си е, Тюрин. Трета присъда ще получиш, да знаеш!
Една сега загря Шухов каква била работата. Погледна към Килгас — и той е разбрал. Мушамата! Мушамата на прозорците е видял. За себе си Шухов хич не го е еня, бригадирът няма да го издаде. За бригадира го е страх. За нас бригадирът е майка и баща, ама за тях си е нула. На север за такива работи като нищо им лепваха на бригадирите по втора присъда.
Брех, че се сгърчи лицето на бригадира! Като фрасна мистрията в краката си! И към Дер — крач! Дер се огледа — Павло вдига лопатата над главата си.
Лопатата, я! Лопатата не я е взел току-така той…
А Сенка, нищо че е глух — и той разбра: свил пестници и крачи ли, крачи. Пък е як, дяволът.
Дер запримига, дръпна му се водата, взе да се оглежда за петото кьоше.
Наведе се бригадирът към Дер и тихо така, едвам, ама горе всяка дума се чува:
— Мина ви времето, мръсници, години да лепите! Ако думица продумаш, кръвопиецо — туй ще ти е последният ден, тъй да знаеш!
Тресе се бригадирът, целият. Тресе се и не може да се съвземе.
На Павло му се опнала физиономията, с един поглед заколва Дер, ама наистина го заколва!
— Абе, хора, полудели ли сте! — пребледня Дер и гледа по-далечко от стълбата да е.
Нищо повече бригадирът не му рече, поправи си шапката, прибра изкривената мистрия и тръгна към зида.
И Павло с лопатата закрачи бавно надолу.