Баавно…
Й тук да стои, го е страх Дер, и да слезе, го е страх. Скрил се зад Килгас, не мърда.
А Килгас си зида — тъй теглят лекарства в аптеката: моята е докторска, бърза работа нямам. Загърбил се е към Дер, като да не го е видял изобщо.
Примъква се Дер към бригадира. Де му се дяна фасонът?
— Ами на строителя какво да кажа, а, Тюрин?
Бригадирът си зида, дори глава не извръща:
— Ще кажеш — тъй си беше. Дойдохме — тъй си беше.
Постоя още малко Дер. Ясно, няма да го убиват сега. Попристъпи тихичко насам-натам, бръкна си в джобовете.
— Ей, Щъ осемстотин петдесет и четири — избоботи, — що толкова тънко слагаш варта бе?
Все на някого трябва да си го изкара. На Шухов и редът му ред, и фугите — фуги, та значи варта му била тънка.
— Разрешете да кажа — изфъфли той, ама тъй малко на подбив го избива, — ако сега сложим дебел пласт, напролет тая ТЕЦ ще протече цялата.
— Ти си зидар и ще слушаш какво ти казва десетникът — намръщи се Дер и изду бузи, навик такъв имаше.
То тук-там може и тънко да е, можело е и по-дебелшко, ама ако не зидаш зиме, а когато си му е времето. Нали и човещина трябва да има. Норма се иска. Но какво да му разправяш, като не разбира човекът.
И Дер полекичка тръгна по стълбата.
— Вие хаспаната ми оправете! — От стената вика подире му бригадирът. — Да не сме магарета, я? На втория етаж блокчетата на ръка се мъкнат!
— На теб изкачването ти го плащат — обажда му се Дер от стълбата, ама едно кротко.
— „С колички“ нали? Я вземи количката, па я изкарай по стълбата. „С тарги“ плащайте!
— Мене да не ми се свиди нещо? В счетоводството не го минава „с тарги“.
— В счетоводството! Цялата ми бригада работи, та на четирима зидари да насмогне. Колко ще изкарам аз?
Кара се бригадирът, ама зида ли, зида без прекъсване.
— Ваар! — викат отдолу.
— Ваар! — подема Шухов. Всичко изравниха с третия ред, сега четвъртият ще тръгне по вода. То трябваше канапът един ред нагоре да се пренесе, ама ще мине и тъй, редчето и без канап ще го изкараме.
Върви Дер по откритото, на четири се е свил. Към кантората, на топло. Шубето му работи май. Ама да си беше помислил, преди да се опери на такъв вълк като Тюрин. С такива бригадири да се беше спогаждал, никакви ядове нямаше да си има: да бачка не го карат, дажбата му голяма, в отделна кабинка си живее — какво още? Ама не, ще се репчи.
Дойдоха отдолу, викат: и техникът по електромонтажите си заминал, и монтьорът, и той заминал — хаспаната не можело да се оправи.
Значи да е яка гърбина!
Колкото Шухов производства да беше виждал, пустата техника все или сама се чупи, или зековете ще й видят сметката. Транспортьорът за трупи нали тъй го строшиха: бутнат във веригата някое по-дебело бичме и понатиснат. Та да отдъхнат малко. Греда до греда иска началството, не мож кръста си изправи.
— Блокчета! Блокчета! — вика бригадирът, развъртял се е. И мамка им, мамка им и на носачи, и на подавачи.
— Павло пита, как да е с разтвора? — надигат отдолу.
— Да се бърка, как ще е!
— Ама има забъркано половин корито.
— Значи едно корито още!
Стана тя. Петият ред подкараха. Кога още първия на два ката сгънати караха, а я гледай, току до пояса отскочил зидът! Къде няма да отскочи, като ни прозорец, ни врати — два калкана на кьоше и блокчета колкото щеш. То трябваше канапът да се премести, ама свърши.
— Осемдесет и втора понесе инструмента да сдава — докладва Гопчик.
Бригадирът само с очи го стрелна.
— Твойта работа си гледай ти, сополанко! Тухли носи!
Огледа се Шухов. Да, слънцето е на залез. Червеникаво залязва, в мъглица такава, белезникава. Ама се развихрили — здраве му кажи! Сега вече, щом са почнали петия, ще го свършат. Ще го равнят.
Носачите, като коне запъхтени. Капитанът дори е прежълтял. Годинките му и да не са четирийсет, ама са татък.
Студът трупа градуси. Ръцете му работят, но пръстите пак понаболяват през протритите ръкавици. И в лявата валенка студът взе да свива. Туп-туп — потропва Шухов, — туп-туп.
Сега не иска да се навеждаш над зида, ама за блокчетата — чупи гръбнак за всяко, че и за всяка гребка вар.
— Момчета! Момчета! — Шухов ги дърпа. — Я блокчетата на стената, на стената да ми ги бяхте подавали!
Капитанът — иска човекът, ама сила няма. Не е свикнал той. А Альошка:
— Добре, Иван Денисич? Казвайте къде да слагам.
Няма отказване този Альошка, каквото и да го помолиш. Де всички на този свят такива да бяха и Шухов щеше да е такъв. Щом те моли човекът, що да му не помогнеш? Имат си го те това.
По цялата зона и до ТЕЦ-а прокънтя: по релсата бият. Край. Престараха се с варта. Ех, изсилиха се!…