— Дай вар! Дай вар! — вика бригадирът.
А долу цяло корито, едва-що забъркано! Сега — зидай, няма накъде: ако не го изгребат това корито, утре върви го кърти на майната му, варта ще каменяса, с кирка не мож я откърти.
— Ха сега, дръжте се наште! — вика Шухов.
Килгас зъл стана. Не обича авралите. Ама натиска и той, къде ще иде!
Отдолу Павло притича, с носилката се впрегнал, с мистрия в ръката. И той на зида. Пет мистрии.
Ха сега тичай междините да попълваш! Попремери на око Шухов коя тухла ще му пасне и тика чукчето на Альошка:
— На, очуквай, очуквай ми ги!
Бързата тя не става като света. Сега, като взеха всички да препират, Шухов вече не бърза, ами за стената следи. Премести Сенка наляво, а самият той надясно, към главния ъгъл. Изтумбят ли сега стената, или ъгъла да скосят — край, утре за половин ден работа се отваря.
— Стой! — избута Павло, сам намести тухлата. Ами оттук до ъгъла, я виж — при Сенка сякаш се е поиздуло. Хайде към Сенка, оправи го с две тухли.
Капитанът мъкне носилките като воденичарски кон.
— Още — вика — две носилки!
Не го държат вече краката капитанът, но влачи! Такъв един кон и Шухов имаше. Хем той си го вардеше, ама в чужди ръце попадна. И не издържа. Кожата му смъкнаха.
Слънцето и горния си край прибра зад земята. Сега и без Гопчик се виждаше: не само всички бригадири инструмента са отнесли, ами на тумби, на тумби се е понесъл народът към пропуска. (Веднага след релсата никой не излиза, няма балами да мръзнат на откритото. Всичко се е сгушило на завет. Но идва моментът, когато бригадирите се надумват и всички бригади вкупом потеглят. Ако не се сговорят, това арестантите са си калпав народ — един друг ще се извардват, до среднощ ще се свиват по ъглите.)
Усети се и бригадирът, сам вижда, че е прекалил. Склададжията сигур вече десет майни му е теглил.
— Ех — вика, — опустели му и лайната! Я, носачите! Хайде долу, остържете голямото корито и колкото съберете, хе таме в онази яма блъскайте, па го заринете отгоре със сняг, да не се вижда! А ти, Павло, грабвай двоица, събирай инструмента и влачи в склада. Аз по Гопчик трите мистрии ще си допратя, ей тия двете корита, последните, да опразним.
Нахвърлиха се. Чукчето му взеха на Шухов, канапа отвързаха. Носачи, подавачи — всичко се омете долу, в залата, нямат вече работа тук. Останаха горе тримата зидари — Килгас, Клевшин и Шухов. Бригадирът ходи, оглежда колко са иззидали. Доволен е.
— Добре сме я докарали, а? За половин ден. Без подемник, без фуемник.
Шухов гледа — на Килгас в коритото малко останало. Стяга му се душата на Шухов — да не псуват в склада бригадира зарад мистриите.
— Я момчета, слушайте — текна му на Шухов, — я носете мистриите на Гопчик — мойта е неброена, няма да се сдава, аз с нея ще довърша.
Смее се бригадирът:
— Ха де, как да те освободи човек? Без тебе и затворът ще проплаче!
Смее се и Шухов. Зида.
Отнесе Килгас мистриите. Сенка подава на Шухов блокчета, вар, Килгасовата — и нея, тук в коридорчето я пресипаха.
Запраши Гопчик по полето към склада Павло да догони. И 104-а сама пое през полето, без бригадира. Бригадирът е сила, ама конвоят е сила по-силна. Ще изпозапишат закъснелите и — в карцера.
Черно-почерняло край пропуска. Всички са се събрали. И конвоят като да е излязъл — преброяват.
(Броят на излизане по два пъти, веднъж на затворени порти, че да знаят могат ли ги отвори; втори път — като пропущат през отворената порта. А ако им се привиди нещо си — и отвъд портата броят.)
— Майната й на тая вар! — махна ръка бригадирът.
— Хвърляй я през стената!
— Върви, бригадире! Върви, ти там по̀ трябваш!
— (Инак Шухов си му вика Андрей Прокофиевич, но сега с работата си той като да стана на една нога с бригадира. Не че мислеше: „Ей на, изравних се“, ама чувства, така си е то. И подмята подир спущащия се с широка крачка по стълбата бригадир: — Пък къс пустият му работен ден, а? Доде се развъртиш и — току край!
Останаха двамата с глухия. С тоя много няма да се разприказваш, то с него и от приказки няма нужда: най-умният от всинца е, всичко разбира.
Шльоп вар! Шльоп блокче! Наместихме го! Проверихме. Вар. Блокче. Вар. Блокче…
То и бригадирът нареди — да не я жалят пустата вар, на земята — и беж. Но тъй си е устроен Шухов, глупашки — и за осем години лагери не можа да се отучи, и туй то: всяко нещо и труд всеки му се свиди, зян да не става.
Вар! Блокче! Вар! Блокче!
— Свършихме, майка ти долна! — Сенка крещи.
— Баста!
Награби коритото — и по стълбата.
А Шухов, сега ако ще конвоят и кучета да насъска по него, отстъпи назад по плочата, погледна. Бива го. И отърча към стената, надвеси се, а наляво, а и надясно. Ех, око — метър! Равно! Още държи ръката!