Хукна по стълбата.
Сенка — изхвърча от залата и бегом по нанадолнището.
— Хаде де! Хаде де! — извръща се.
— Тичай, аз ей сегинка! — маха му Шухов.
И обратно в залата. Мигар ще зареже току-тъй мистрията. Може утре Шухов да не излезе на работа, може бригадата на Социално-битовия да лашнат, може още половин година тук да не стъпят, значи, по дяволите мистрията, така ли? Като ще е, да е!
В залата всички печки са изгасени. Тъмно. Страшно. То страшното не е от тъмнината, ами всички си отидоха, ще видят на пропуска, че него само го няма, ще има да го бъхти конвоят.
Тъй, ама се поозърна тук-там, забеляза един голям камък в ъгъла, поповдигна го, пъхна под него мистрията и го захлупи. Готово!
Сега по-скоро Сенка да настигне. А той, отърчал на сто разкрача, не мърда по-нататък. Клевшин няма да те зареже в неволята, никога. Ще се отговаря ли — значи, заедно.
Хукнаха двамата — малък и голям. Сенка глава и половина по-висок от Шухов, че и главата му една такава яка се пръкнала.
А си има безделници — надбягват се по стадионите, хем по тяхна си воля. Тях да подгониш, дяволите, след цял работен ден, както си още изгърбен, с мокрите ръкавици, с протритите валенки — и на студа.
Запъхтели са се като кучета бесни, само едно хъркане се чува: хъ-хъ! хъ-хъ!
Ама нали пък бригадирът е на пропуска, ще обясни.
Хем право връз тълпата тичат, страшничко си е.
Стотици гърла като че по команда ревнаха: и на майка, и на баща, и в устата, и в носа, и в ребрата. Да зинат насреща ти петстотин души — не било страшно, а!
Но най-важното — конвоят как е?
Не, конвоят си трае. И бригадирът е тук, най-отзад. Обяснил е значи, върху си е взел вината.
А момчетата се дерат, псуват ли, псуват! Тъй ги редят, че дори Сенка много нещо дочу, пое си въздух, че като им тегли една, както си беше дълъг! Все си мълчи — ама като гракна! Юмруци вдигнал, ей сега ще налети да се бие. Замълчаха. Подсмиват се някои:
— Ей, сто и четвърта! Та той не бил глух, бе? — подвикват. — Ние само за проверка.
Смеят се всички. И конвоят също.
— Строй се по петима!
А портите не отпират. Сами не си вярват. Изблъскаха тълпата назад от портите. (Налепили са се там като овце, сякаш по-бързо ще излязат.)
— Стррой се по петима! Първа! Втора! Трета!…
И като извикат петорката, тя минава напред няколко метра. Поотдъхна си Шухов, огледа се — а месечината, майчице мила, една червена, намръщена и вече цяла се изтърколила на небето. И да се понащърбва, кажи го, е почнала. Вчера по туй време къде по-високо беше.
На Шухов му драго, че всичко мина гладко, муши капитана в ребрата и хвърля въдицата.
— Я чувай, капитане, ами как е там по вашата наука — старата месечина къде се дява сетне?
— Как къде? Невежество! Просто не се вижда!
Шухов върти глава, смее се:
— Че като се не види — отде знаеш, че я има?
— Ами как е според тебе? — слиса се капитанът. — Всеки месец луната нова ли е?
— Че какво има за чудене? Хората, ей го, ката ден се раждат, мигар месечината не може веднъж на четири недели?
— Пфу! — изплю се капитанът. — Досега такъв глупав моряк не съм срещал. А къде се дява старата?
Ами нали туй те питам и аз — къде? — на Шухов чак зъбите му се виждат от смях.
— Е? Къде?
Въздъхна той и профъфли:
— По нас тъй разправяха: старата месечина бог на звезди я троши.
— Ама че диваци! — капитанът се смее. — Никога не бях чувал такова нещо. Значи ти в бога вярваш, а, Шухов?
— Ами че как? — зачуди се Шухов. — Като тресне, върви, та не вярвай!
— И защо го прави туй господ?
— Кое?
— Месечината на звезди да троши, защо?
— Какво толкоз? — Шухов сви рамене. — Звездите те под час падат, да се попълват трябва.
— Обръщай се, вашата мама… — конвоят крещи. — Строй се!
Вече до тях опря сметката. Мина петорка дванайсета от петата стотица, и те двамата отдире — Буйновски и Шухов.
Конвоят се пипка, врачува по рабошите, бройките не излизат. Не излизат! Пак не им излизат. Поне да можеха сметки да водят!
Наброиха четиристотин шейсет и двама, а трябва да са, разправят, четиристотин шейсет и трима.
Пак натириха всички назад (по портата пак се бяха налепили) — и пак:
— Строй се по пет! Първа! Втора!
Тия проверки техните са най-гадните, щото време се губи вече не от режима, ами свое. Докато се дотътриш до лагера през степта, че и пред лагера реда си до тараша да дочакаш! Всички обекти презглава се юрват, от кожата си ще излязат, та по-първи на тараша да минат и, значи, в лагера по-рано да се вмъкнат. Който обект в лагера първи довтаса, той и царува: столовата го чака, за колетите — пръв, и в магазина — пръв, и в индивидуалната кухня, в културно-възпитателната част за писма или в цензурата свое писмо да предаде, в лазарета, в бръснарницата, в банята — навсякъде все той ще е пръв.