Пък и конвоят, речи го, и той бърза по-скоро да ни предаде — и в казармата си. Войникът, и на него не му е до разходки: работа много, време малко.
Ама на, не им излизат сметките.
Последните петорки като взеха да пропущат, привидя му се на Шухов, че на самия край трима ще останат. Ама не, пак двама.
Броячите — при началника на караулното, с рабошите. Съвещават се. Началникът вика:
— Бригадирът на сто и четвърта!
Тюрин се изстъпи на половин крачка.
— Аз!
— От твоите на ТЕЦ-а никой ли не остана. Мисли!
— Не!
— Мисли, че главата ти ще откъсна!
— Няма, сигурно казвам!
А самият той към Павло поглежда — да не е останал някой там, в залата?
— Ст-ройй се по бригади! — дере се началникът на караулното.
Пък бяха по петорки, както се падне, кой с когото сварил. Сега се разблъскаха, разгълчаха се. Там викат: „Седемдесет и шеста — при мен!“ По-нататък: „Трийсета! Тука!“ Другаде: „Трийсет и втора!“
А сто и четвърта както най-подире си беше, тъй си се и събра там. И гледа Шухов, цялата бригада с празни ръце, дотам се бяха залисали в работата, глупаците му с глупаци, че дори и трески не посъбраха. Само у двамина снопчета мъничка.
Тая игра си е всеки ден: при свършване събират бачкаторите де тресчица, де вършинка, де летви изпотрошени, я парцал някакъв, я с връвчица разпарцалисана ги свържат и носят. Първата хайка е при пропуска: строителят или от десетниците някой. Ако са там, тозчас командват всичко да се остави (милиони профукват през комина, та с треските гледат да наваксат). Но и бачкаторите си правят сметките: ако всеки от бригадата стиска поне клечоряк донесе, в бараката по-топло ще бъде. Инак дават на дневалните по пет кила прашище въглищно на печка, толкоз му и топлината от него. Та затова тъй и правят, начупят летви, нарежат ги на късо и ги мушнат под ватенките. Така се изнизват край строителя.
Тук на обекта конвоят не гепи за дърва: нали и на конвоя му трябват, сами да носят, не може. Едно — дето мундирът не дава, друго — ръцете са заети с автомата, та по нас да стрелят. Конвоят, той като ни докара до лагера, тогава командва: „От тоя до тоя ред дървата да се хвърлят тук!“ Но взимат с мярка: и за лагерните надзиратели да оставят трябва, че и за самите зекове, инак хич няма и да носят.
Тъй е тя: носи дърва всеки зек и всеки ден. Не знаеш кога ще ги донесеш, кога ще ти ги вземат.
Докато Шухов с очи шареше, не се ли намира някоя клечка по земята, да се наведе да я вземе, бригадирът вече всички изброи и доложи на началника на караулното:
Сто и четвърта — всички!
И Цезар е тук, отдели се от кантораджиите, към своите пристъпи, пуфка си луличката той, червени искри хвърчат връз него, черните му мустаци скреж хванали, и пита:
— Е, капитане, как е?
Сит на гладен не вярва. Що за въпрос — как е.
— Никак — свива рамене капитанът. — Каталясах, едва си изправям гръбнака.
Ти да беше се сетил цигарка да му дадеш.
Дава му Цезар цигарка. Той в бригадата единствено с капитана се води, с друг няма с кого да се разговори.
— В трийсет и втора човек няма! В трийсет и втора! — боботят всички.
Отпраши помощник-бригадирът на 32-ра и с него още някакъв момък — нататък, към авторемонтната да търсят. А тълпата: кой? ама какво? — разпитват. И стигна до Шухов, нямало го молдованчето, черничкото. Кое беше това молдованче? Не е ли онова, дето казват, шпионин румънски било, истински шпионин?
Шпиони има във всяка бригада — по пет човека са, те са все шпиони нарочени, уж де. По делата се водят шпиони, а са си просто бивши пленници. И Шухов е от тия шпиони.
А това молдованче си е истински.
Началникът на караула, както погледна в списъка, тъй си и почервеня целият. Само да е имал късмет точно шпионинът да е избягал — тежко му!
А тълпата, цялата, както и Шухов, дяволите ги хващат. Виж го ти, изродът му с изрод, гадина такава, мърша, мръсник, мерзавец! Вече и небето притъмня, светлинка, кажи го, от месечината идва, я колчави звезди са, студът сила нощна набира — а него, копелето, го няма! Не се ли наработи бе, мършо? Малко ли ти е целият ден, единайсет часа, от тъмно до тъмно? Прокурорът няма така да те остави, гледай си работата!
И Шухов се чуди и мае — да ги остане някой да работи, та чак сигнала да не забележи.
Съвсем забрави той, че сам току-що тъкмо това правеше, а се и косеше, че много рано ги събират на пропуска. Но сега зъзнеше заедно с другите и се лютеше наред с тях. И още, вика си, половин час да ги забави туй молдованче, че да го даде конвоят на тълпата — разкъсват го като вълци теленце!