Бре, че сви студът! Никого не го свърта на място — или тъпче, или крачи, две напред, две назад.
Мъдрува народът — дали е сварило да офейка молдованчето? Да речем, още през деня да е драснало — друга работа, но ако се е закротило и чака да смъкнат часовите от кулите, има да си почака. Няма ли следа под телта, дето да е пропълзяло — три дни в зоната да не го намерят, три дни на кулите ще стърчат. Та и седмица. Такъв си им е на тях уставът, старите арестанти знаят. Изобщо, избяга ли някой край за конвоя, като ги емнат, няма спане, няма ядене, докат не го хванат. Затова и се настървяват понякога, че жив не го докарват.
Цезар увещава капитана:
— Например увисналото пенсне на корабните въжета нали помните?
— М-да… — Капитанът си пафка цигарата.
— Или детската количка по стълбите — подскача ли подскача.
— Да… Но морският живот там е малко кукленски.
— Какво да ви кажа, ние сме разглезени от съвременната снимачна техника…
— И червеите по месото просто като дъждовници. Мигар чак такива са били?
— Но по-малки със средствата на киното не могат да се покажат!
— Мисля си, туй месо сега в лагера да ни го бяха дали вместо тая нашата рибка, че и без миене, и без стъргане да го бяха бутнали в казана, щяхме да…
— Ааа! — ревнаха зековете. — Чуу!
Видяха от авторемонтната три фигурки изскочиха, значи молдованчето.
— Ууу! — реве тълпата при портата.
А като понаближиха, ей ти:
— Чу-маа! Мръсниик! Хайта! Кучка развилняла! Мерзавец! Гадина!
И Шухов крещи:
— Чу-ма!
— Абе, какво си мислиш ти — повече от половин час на петстотин души изяде.
Свило глава, търчи като мишле.
— Стой! — крещи конвойният. И записва: — Къ четиристотин и шейсет. Къде беше?
И отива към него и обръща приклада на карабината. От тълпата още се обаждат:
— Мръсник! Бълвоч! Кучка!
А другите, щом сержантът взе да обръща приклада на карабината, притихнаха.
Мълчи молдованчето, глава навело, отстъпва от конвойния. Помощник-бригадирът на 32-ра излезе напред:
— Качил се, мършата му с мърша, на скелето, от мен се е криел, там да вземе да се унесе и да заспи.
И с юмрук по врата! И по гърбината!
А по този начин той от конвойния го отървава.
Залитна молдованчето, от същата тая 32-ра бригада един маджарин изскочи, та го зарита по задника, само по задника:
Туй не ти е тебе шпионаж. Да шпионира и баба знае. На шпионина животът му е уреден, весел. Ама я опитай в каторжния лагер да изтеглиш един десетак на общите.
Отпусна конвойният карабината.
А началник-караулът се дере:
— Драапни се от портата! Зааставай по петима!
Пак ще броят, кучетата! Какво ще броят сега, като и без това е ясно? Разшумяха се зековете. Всичката им злоба от молдованчето на конвоя се преметна. Разшумяха се и не отстъпват от портите.
— Квоо? — ревна началникът. — На снега ли искате да седите? Ей сега ще ви насадя. До сутринта ще ви държа!
Нищо чудно, ще ни насади. Малко ли са седели. И са лежали дори: „Лягай! Пушки за стрел-ба!“ Имало го е туй всичкото, знаят зековете. И почнаха лекичко да отстъпват от портата.
— Драапни се! Дра-пни се! — подкарва конвоят.
— Ама к’во все по портата се лепите бе, мърши? — задните се ядосват на предните. И отстъпват под натиска.
— За-ставай по петима! Първа! Втора! Трета!
А пък месечината вече е в пълната си сила. Проясни се, червенината й се изгуби. Вдигнала се на цяла капраля. Отиде си вечерта! Молдованчето му проклето! Конвой проклет! Живот проклет!
Предните — преброените се извръщат, на пръсти надничат — в последната петорка двама ли ще останат или трима. От туй сега целият живот зависи.
Стори му се на Шухов, като да оставаха в последната петорка четирима. Изтръпна от страх: в повече! Пак преброяване! А се оказа, че Фетюков, чакалът му с чакал, фаса от капитана дочаквал, заплеснал се, със своята петорка не тръгнал овреме, та се видя като в повече.
Помощник-началникът на караула от яд му тресна един по врата.
Пада му се!
И в последната — трима души. Излезе, слава тебе, господи!
— Дра-пни се от портата! — пак вика конвоят.
Но тоя път зековете не мърморят, гледат: излизат войниците от пропуска и ограждат плаца оттатък портата.
Значи, ще ги пускат.
Десетници волнонаемни не се виждат, строителят също, носят си момчетата дръвцата.
Разтвориха портите. А отвън, край дебелия пармаклък, пак началника на караула и контрольорът:
— Пърр-ва! Втора! Трета!…
И този път ако излязат — ще свалят часовите от кулите.
Пък от най-далечните кули покрай телта — що път има! Като изведат последния зек от зоната и сметката излезе, чак тогава по телефона на всички кули ще наредят: слизай! И ако началникът е умен — на часа потегля, знае, че зекът няма де да бяга и че тия от кулите ще настигнат колоната. Пък който началник е глупак — той се бои, че войска няма да му стигне против зековете, и чака.