От тия дръвници е и днешният началник на караула. Чака.
Цял ден са на студа зековете, не премръзнали, ами живи умрели. И след сигнала цял час зъзнат на крак. Ама не им е толкова до студа, колкото ги е яд: отиде си вечерта! Къде ти — никаква работа в зоната не мож свърши.
— А откъде вие тъй добре познавате бита на английския флот? — питат от съседната петорка.
— Аз, знаете ли, живях месец почти на английски крайцер, имах си там своя каюта. Морски конвой съпровождах. Бях офицер за свръзка при тях. И на всичко отгоре, представете си, след войната английският адмирал, кой дявол го бе накарал дар да ми праща. „В знак на признателност.“ Досега се проклинам!…
Да се чудиш и маеш. Да се чудиш и маеш, като погледнеш: степ гола, зоната опустяла, снегът блести на месечината. Конвойните вече са се наредили — на десет крачки един от друг, оръжието за стрелба. Черното стадо на зековете и в същата такава ватенка — Щ-311 — човек, дето никога не си е представял живота без златните си пагони, с адмирала английски вземане-даване имал, а сега с Фетюков тарга мъкне.
Човека може и тъй да го обърнеш, и инак…
Хайде, събра се конвоят. Без молитва, направо:
— Ходом марш! По-живо!
Ама не, сега ще има да вземате — по-живо! От всички обекти изостанаха, за какво да бързат. Зековете и без да се сговорят, всички са на един акъл: вие нас ни мотахте, сега пък ние вас ще помотаем. И на вас на топличко ви се ще…
— По-широка крачка! — вика началникът на караула.
— По-широка крачка, направляващият!
На — „по-широка крачка“! Вървят зековете равно, приведени, като на погребение. Ние вече няма какво да губим, все едно, в лагера сме последни. Като не щя по човешки — сега може да се съдереш от викане.
Повика, повика началникът „По-широка крачка!“, пък разбра: няма зековете да тръгнат по-бързо. И да се стреля, не може: вървят си по петорки, в колона, мирно и тихо. Няма власт той да ги гони по-бързо да вървят. (Сутрин само туй ги спасява тях, че на работа се влачат едва-едва. Който бързо тича, той срокът си в лагера няма да издеяни, ще се разсипе, ще си загине.)
Тъй и тръгнаха, лека-полека, в редици. Поскърцва си снегът. Кой разговаря тихичко, кой не. Взе Шухов да си припомня — какво беше дето той още от сутринта в зоната не го свърши? И си спомни лазарета! Ама че работа, а, съвсем за лазарета забрави, докато работеше.
Тъкмо сега приемат в лазарета. Още може да свари, ако не вечеря. Ама сега като да не го кърши. И температура няма да му намерят… Само време ще губи! Съвзе се и без докторите. Тия доктори едно могат — в гроба да те вкарат.
Не го блазнеше лазаретът сега, ами как на вечеря да изкара още нещичко. Всичката му надежда беше Цезар колет да получи. Отдавна му е време.
И изведнъж колоната зекове сякаш да я смениха. Люшна се, обърка крачката, политна, забуча, забуча — и ето ти вече петорките от опашката, и сред тях и Шухов, взеха да изостават от предните, взеха да подтичват подире им. Извървят няколко крачки и пак бегом.
Излезе и опашката на хълма, та и Шухов видя: надясно от тях, далече в степта се чернее още една колона и върви тя на нашата колона напреки, сигур, като са ни видели, и те са се юрнали.
Тая колона ще е само от механичния завод, триста души са били там. И на тях, значи, не им е потръгнало, и тях са ги размотавали. Тях пък за какво ли? То се случва и по работа да те задържат: машина някаква да не са доотремонтирали. Ама тяхната е лесна, цял ден на топло са.
Е, сега кой кого! Търчат момчетата, ама търчат! Конвоят взе да подтичва, само началник-караула подвиква:
— Не разтягай!? Прибери се! Прибери се!
Абе, майно недна, какво си се разлаял? Де пък ние да не бързаме?
И кой каквото говорил, кой каквото мислел, всичко забравят, и един е на цялата колона интересът:
— Да ги предварим! Да ги върнем!
И тъй се обърка тя, тъй се докара, че на зековете конвоят вече не им е враг, а приятел. Врагът е оная колона, другата.
Развеселиха се изведнъж всички и ядът им мина.
— Давай! Давай! — задните на предните викат.
Докопа се нашата колона до улицата, а механозаводската зад жилищата се скри. Почна надбягване сленешката. Тук на нашата колона по й е спорно, насред улицата е. И конвойните отстрани също не се препъват толкова. Тук му е мястото за преднина!
Да се преварят трябва механозаводските и затуй, защото тях на лагерния пропуск сума време ще ги тарашат. От оня случай, когато взеха да колят в лагера, началството си е наумило, че ножовете се правят в механичния завод и оттам идват в лагера. Та затуй на влизане тях особено ги препипват. И по късна есен вече земята мръзне, а на тях все им викаха: