— Сваляй обущата, механозавода! Обущата в ръка! Тъй, боси ги тарашеха.
То и сега, студ не студ, току посочат наслуки:
— Я, я събуй дясната валенка! А ти — лявата сваляй! Сваля валенката зекът и трябва, докат на един крак подскача, тая валенка да я обърне и партенката да изтърси. Няма, виждаш, нож.
Пък Шухов беше дочул, де да знае — вярно ли е, не е ли, — че механозаводските още лятос два волейболни стълба в лагера пренесли и в тия стълбове всичките ножове били скрити. По десет ками във всеки. Чат-пат и досега в лагера намират от тях — ту там, ту тук.
Тъй с подтичване, клуба новия задминаха и жилищата, и дърводелския, и се изтърсиха на завоя за лагерния пропуск.
— У-ху-ху! — ревна колоната като един.
Тоя кръстопът и гонеха. Механозаводските на сто и петдесет метра вдясно изостанали.
Сега вече си тръгнаха спокойно. Радват се всички в колоната. Заешка им е тя, радостта: виж ги ти, горките жаби, как само треперят от нас.
Но ето го и лагера. Какъвто сутринта го оставиха, такъв си го и заварват — по зоната над зидовете лампи горят и пред пропуска — лампа до лампа светят, цялата площадка за тараша като да е от слънце заляна.
Но още преди да стигнат пропуска…
— Стой! — крещи помощник-началникът на караула. И като дава автомата си на един войник, притичва към колоната (с автомати не им се разрешава да наближават) — всички отдясно с дърва в ръцете, хвърляй дървата надясно!
А крайните открито си ги носеха, вижда ги той. Снопчетата — едно, друго, трето, полетяха. Някои искат да скрият дръвцата вътре в колоната, ама съседите им не дават:
— Зарад тебе на друг ще вземат! Хвърляй с добро!
Кой му е на затворника най враг? Друг затворник. Де да не се кучеха един с друг арестантите, не би им излязло наглава началството.
Маарш! — крещи помощник-началникът.
И тръгнаха към пропуска.
На пропуска се събират пет пътя, преди час всички обекти по тях са се тълпили, да бяха застроили всичките тия пътища отстрани, тъкмо тук, на мястото на този пропуск и тараша щеше да бъде главният площад на бъдещия град. И както сега обектите от всички страни напират, тъй и тогава манифестациите щяха да прииждат.
Надзирателите вече се топлеха на пропуска. Излизат, посред пътя застават.
— Раз-пасвай ватенките! Памуклийките разкопчай!
И разперват ръце. Да ни прегръщат се канят. Да препипват. С една дума — както отзарана.
Сега и да се разпашеш не е страшно — вкъщи си отиваме.
Така и викаме всички — „вкъщи“.
За другата къща денем и да си спомниш няма време.
Вече главата на колоната я тарашеха, когато Шухов приближи Цезар и му рече:
— Цезар Маркович! Аз от пропуска ще хукна право в колетната и ще хвана ред.
Обърна Цезар към Шухов мустаци, дебели, черни, а сега подскрежени отдолу:
— Какво ще ходите, Иван Денисич? Може и да няма колет.
— Ех, като няма — мен какво ще ми стане? Десет минути ще почакам, не дойдете ли — в бараката.
(Ама Шухов си има едно наум: ако не Цезар, някой друг ще дойде, комуто да продаде реда на опашката.)
Види се доста е загорял Цезар за колетче:
— Хубаво, Иван Денисич, тичай, нареди се! Десет минути почакай, не повече.
А пък тараша ей го на, наближава. Днес Шухов няма нищо за криене, отива без страх. Разкопча ватенката бавно тъй, измъкна и памуклийката от брезентовия колан.
И макар и нищо забранено не помнеше да има върху си днес, но за осемте години лагер беше свикнал все да е нащрек. Та пъхна ръка в панталоните, в джоба на коляното, да е сигурен, че и там е празно, както си го мислеше.
Но там беше ножовката, парчето лента! Ножовката, дето я прибра днес в работната зона само защото си беше къщовен, и през ум не му минаваше да я прекарва в лагера.
И през ум не му минаваше, ама сега, щом е донесена, жал му е донемайкъде да я хвърли. Нали да я наточи на малко ножче — и за обущарлък става, и при шиене!
Да бе решил да я прекарва, щеше да му измисли как да я скрие. А сега оставаха само два реда отпред и вече първата от тия петорки се отдели и тръгна към тараша.
И трябваше по-бързо от вятъра да решава: или да се затули зад последната петорка и незабелязано да я хвърли на снега (където рано или късно ще я намерят, ама няма да знаят чия е), или да я носи!
За тази ножовка, изкарат ли я нож, можеха като нищо да му лепнат десет денонощия карцер.
Но пък обущарското ножче си беше пари, хляб!
Да я хвърли му се свидеше.